Никога не ме оставяй

— Какво е това дело „Морнингдейл“, госпожице Емили? — попитах аз. — Вече споменахте за него. Разкажете ни, ние не знаем нищо за него.

— Естествено, че не знаете. То не нашумя толкова много в широкия свят. Делото засягаше само един учен, Джеймс Морнингдейл, изключителен талант в своята област. Правеше изследванията си далече в Шотландия, като очевидно е разчитал, че там ще привлече по-малко внимание. Желанието му беше да предложи на хората да раждат деца с по-големи способности. Както интелектуални, така и физически. Имаше, разбира се, и други специалисти със сходни цели, ала Морнингдейл бе навлязъл по-дълбоко в своите изследвания от останалите и отдавна бе престъпил законните граници. Дейността му излезе на светло, беше забранена и като че ли с въпроса беше приключено. Приключено, да, но не и за нас. Ще повторя, че това дело не получи голям отзвук в обществото. Бедата е там обаче, че създаде определен климат. Засили страхът, който хората не са преставали да носят в душите си. Да се отглеждат донори за нуждите на медицината, такива като вас, това беше едно, но да се създаде поколение от изкуствени деца, които да заемат най-добрите места в обществената йерархия — съвсем друго. Деца, които далеч превъзхождат конкурентите си? О, не. Хората се стреснаха. Ужасени, се отвърнаха от идеята.

— Не разбирам, госпожице Емили, каква връзка има това с нас? — попитах аз. — Защо е трябвало да закрият Хейлшам заради този случай?

— И ние не виждахме явна връзка, Кати. Поне в началото. И сега често си мисля, че тъкмо там беше грешката ни. Ако тогава бяхме по-бдителни и не толкова погълнати от собствената си дейност, ако бяхме положили всички усилия още тогава, когато новината за Морнингдейл току-що се бе разчула, вероятно щяхме да предотвратим най-лошото. Е, Мари-Клод не е съгласна с мен. Тя смята, че така или иначе, закриването на Хейлшам е било неизбежно и може би има право. Морнингдейл бе само част от скандала. Имаше и друго. Например онзи ужасен телевизионен сериал. Натрупаха се различни обстоятелства и това промени хода на събитията. Но ако говорим сериозно, главната ни слабост се състоеше в следното: нашето малко движение никога не е било много силно, защото съществуването му зависеше от капризите на поддръжниците ни. Докато условията бяха благоприятни, докато корпорациите и политиците се надяваха да извлекат изгода, като ни помагат, ние се държахме на повърхността. Ала това винаги е изисквало усилия и когато след скандала с Морнингдейл условията се промениха, шансовете ни пропаднаха. Светът вече не желаеше да му се напомня за програмата, по която се отглеждат донори. Хората не желаеха повече да мислят за създания като вас, за условията, в които живеете. С други думи, скъпи мои, те отново пожелаха да ви скрият колкото е възможно по-далече. Там, където се намирахте преди появата на Мари-Клод и на други като мен и нея. А влиятелните личности, които с такава охота ни помагаха, сега, разбира се, се изпариха. За малко повече от година всичките ни спонсори, един по един, изчезнаха. Издържахме, колкото можем — две години повече от Гленморган. Но и ние, както знаете, трябваше накрая да закрием Хейлшам и от труда ни практически не остана и следа. Сега в страната не съществува подобно заведение. Има само огромни държавни „домове“ и дори в известна степен условията в тях да се подобряват в сравнение с миналото, така или иначе, скъпи мои, ако видите какво се върши в някои от тях, ще загубите съня си задълго. А двете с Мари-Клод се озовахме тук, в тази къща. Горе държим купища ваши произведения и те са единствените, които ни напомнят за нашата работа. Останаха ни и много дългове, което ни е още по-неприятно. И спомените ни — струва ми се за всички, без изключение. Както и съзнанието, че сме осигурили най-добрия възможен живот за същества като вас.