Никога не ме оставяй

Последваха няколко минути, в които госпожица Емили напомняше за събитията от онези години, споменаваше много имена, които нищо не ни говореха. По едно време дори ни се стори, че присъстваме на едно от сутрешните ни общи събрания, когато мисълта й се отплесваше нанякъде и ние нищо не разбирахме от думите й. Очевидно тя изпитваше удоволствие и на лицето й се появи ласкава усмивка. После внезапно излезе от това си състояние и заяви, вече с различен тон:

— Ала никога не сме губили чувство за реалност, нали така, Мари-Клод? За разлика от колегите ни от Сондърс Тръст. Дори в най-успешните за нас години отлично разбирахме колко тежка битка водим. И ето: отначало делото „Морнингдейл“, после още няколко събития и преди да успеем да мигнем с очи, целият ни огромен труд стана на пух и прах.

— Но защо — попитах аз — в началото хората са се отнасяли така с възпитаниците?

— От гледна точка на настоящето, Кати, вашето недоумение е напълно разбираемо. Но трябва да погледнете на този факт от висотата на историята. След войната, в началото на петдесетте години, когато големите научни открития следваха едно след друго, хората нямаха време да размислят, да повдигнат логичните въпроси. Пред тях неочаквано се бяха разкрили маса нови възможности, а много болести, пред които лекарите бяха безсилни дотогава, започнаха да се лекуват. Това бе първото, което светът видя, първото, което искаше. И хората дълго време предпочитаха да си мислят, че всички тези човешки органи като че ли идват от небитието, че в най-добрия случай се отглеждат във вакуумна среда или нещо такова. Наистина, възникваха някакви спорове. Ала докато дойде време хората да започнат да се безпокоят за… възпитаниците, когато те започнаха да се интересуват в какви условия растете и дали въобще е трябвало да бъдете произвеждани, вече беше късно. Нямаше никаква възможност нещата да се върнат назад. Как да поискаш от света, който вече е свикнал да гледа на рака като на лесноизличима болест, да се откаже от това лечение и да се върне доброволно към старите мрачни времена? Не, нямаше път назад. Колкото и съвестно да им беше заради вас, хората се грижеха главно за това техните деца, съпруги и съпрузи, родители и приятели да не умират от рак, от заболявания на двигателната система, от сърце. Ето защо се постараха да ви скрият по-далече и дълго време да полагат неимоверни усилия, за да ви отдалечат и от мислите си. И ако все пак се замисляха, опитваха се да се убедят, че не сте като другите. Че не сте хора и че съдбата ви не е толкова важна. Така стояха нещата преди възникването на нашето малко движение. Нали разбирате против какво се опълчихме? Задачата ни не беше по-лесна от тази да се намери квадратурата на кръга. Светът имаше нужда от нови и нови донори, от нови и нови експлантации. И докато сме в това положение, бариерите, които пречат да бъдете възприемани като пълноценни хора, не могат да изчезнат. Дълги години водехме тази борба и извоювахме доста подобрения в живота ви, макар, разбира се, вие да сте само избрана малка част от всички донори. Тогава последва скандалното дело „Морнингдейл“, случиха се и други събития и докато се опомним, обстановката рязко се промени. Вече никой не желаеше да бъде на ваша страна, да ви бъде спонсор, и нашето малко общество — Хейлшам, Гленморган, Сондърс Тръст, — всичко бе изтрито от лицето на земята.