Студена кръв

Подобно на черни сенки те се спуснаха по склона, газейки в замръзналия сняг, като час по час се оглеждаха. Накрая стигнаха развалините на селото, пусти и безмълвни, затрупани със сняг и сковани от лед, между които вятърът препускаше с фучене.

- Там! - Корсис посочи една от по-запазените къщи. Зад прозореца, закован с дъски, като че ли за миг се мярна светлина, но след това изчезна.

Пристъпяйки внимателно, тримата бавно приближиха. Невестулката се промъкна до напуканата стена, погледна между дъските, обърна се и слагайки пръст на устните си, направи знак на Климент и Корсис да доближат.

Свита върху купчина мръсни дрипи, загърната в монашеско расо, до задната стена се беше сгушила жена. Не можеше да се каже дали е млада или стара, защото лицето й беше покрито от слоеве мръсотия, а косите й - дълги и черни, падаха пред очите й на мръсни оплетени фитили. Тялото й беше слабо, краката й бяха увити в парцали вместо обувки.

Най-удивителни бяха ръцете на непознатата. С тънки бели пръсти, завършващи със дълги, извити като на животно, нокти, те лежаха в скута й, ясно различими на фона на черното расо.

Въпреки студа жената не помръдваше. Скована като статуя, тя не издаваше и звук, но внезапно вдигна глава, отметна коса и се вторачи в прозореца, през който надничаха Климент и помощниците му.

Те веднага снишиха глави, но за краткия миг, в който видя лицето на непознатата, то потресе писаря. Жената беше малко над трийсетгодишна, с правилни черти и сочни устни, а очите й горяха като въглени. Климент имаше чувството, че пронизващият й поглед минава през стената, зад която се криеха, и продължава да ги изучава. Той кимна на помощниците си и тримата бързо се отдалечиха в снега.

- Коя е тази? Какво прави тук? - прошепна Невестулката. - Това ли е демонът, който са видели на гробището?

- Видяхте ли я как ни погледна? Сякаш знаеше, че сме там? - добави Корсис. - Още ме побиват тръпки!

- Ако е демон, то е много странен демон. Има нужда от тенджера и стомна, за да се храни и пие - поклати глава Климент. - Не, не! Тук има нещо друго и ние трябва да разберем какво. Едва ли сама жена би останала да живее в тези развалини. Откъде намира храна?

- Сигурно някой й носи? - предположи Корсис.

- И аз така мисля - съгласи се Климент. - Но по-добре да изчакаме и да се убедим с очите си.

Тримата се скриха зад близката пряспа и зачакаха. Ако някой дойдеше откъм манастира, трябваше да мине покрай тях и нямаше да го пропуснат. Но дори и да дойдеше от друга посока, щяха да чуят стъпките му в тишината.

- Студено ми е! - оплака се Невестулката и разтри почервенелия си нос, но Климент му направи знак да мълчи.

Колкото повече стояха, толкова повече студът ги обгръщаше, проникваше под дрехите им и вледеняваше месата и костите им, като леден пашкул, който иска да ги запечата в утробата си. Луната се издигаше все по-високо и високо, нощта напредваше, а нищо не подсказваше, че някой ще посети непознатата в къщата.