Студена кръв
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #6
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 978-954-398-410-7
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Студена кръв». Краткое содержание книги:
- Да! - възбудено каза Климент. - Това е подземието на кулата. Но сега подземие няма, а само сляпа стена вдясно от стълбите!
- Какво значи това? - неуверено попита Невестулката.
- Това значи, че подземието е зазидано или входът му по някакъв начин е скрит!
- Да отидем да проверим! - предложи Корсис и тримата заедно се затичаха надолу по стълбата.
Нощта беше паднала и запалените факли, които Невестулката взе, се оказаха от полза. На фона на светлината, хвърляна от тях и фенера, сляпата каменна стена, замръзнала и здрава, ясно се очерта пред очите им. И да е имало подземие, сега входът за него беше запечатан.
Писарят приклекна, извади кинжала си и внимателно започна да човърка около камъните. Отначало не се случи нищо, но когато стигна до десния ъгъл, острието влезе в една от фугите, без да срещне съпротива. Климент внимателно го изтегли, след което дръпна камъка, който излезе с лекота. Зад него се отвори малка тъмна дупка, достатъчна, за да се провре в нея човешка ръка.
Тримата приклекнаха пред стената и осветиха дупката, опитвайки се да разберат какво има в нея.
Не видяха нищо.
- Мисля, че се сещам какво е това - тихо каза Климент, сякаш се боеше някой от другата страна да не чуе гласа му. - Чувал съм за подобни скривалища, но никога не съм виждал с очите си. Християните са ги правили, за да има къде да се крият от гонителите си. Тук някъде трябва да има врата, която да води към подземието.
- Къде е? - нетърпеливо попита Невестулката и огледа камъните на стената. - И как се отваря?
- Мисля, че така - отговори писарят и мушна ръката си в дупката.
Климент се наведе, за да може да стигне по-далеч, пръстите му напипаха груб дървен лост. Той го завъртя в едната посоки, после в другата. Лостът поддаде, чу се скърцане и сякаш магия отмести част от камъните.
- Врата! - извика Корсис и надникна над рамото на Климент.
Пред тях се отвори мрачен проход, достатъчно висок, да мине приведен човек, каменни стъпала, покрити с мъх, водеха надолу към подземието.
Вратата беше едновременно елементарно и гениално замислена и маскирана. Върху дървената й повърхност бяха закрепени няколко тънко отрязани парчета камък така, че погледнати отвън да създават впечатлението за монолитна стена. Лостът се свързваше със система от колела и въжета, които отваряха и затваряха вратата. Просто, но ефикасно.
Без да се двоуми, Климент грабна фенера от земята, където го беше оставил, и тръгна напред. Помощниците му го последваха.
Стъпалата бяха широки и удобни, от мек варовик, който заглушаваше стъпките и даваше сигурност на слизащия. Съвсем скоро се намериха в края им, където се простираше широка, макар и ниска кръгла стая.
Климент спря и се озърна.
Нещо ставаше със светлината. Факлите пращяха, пламъкът на фенера беше съвсем изтънял. Лъхна ги дъх на разложено, желязо и кръв, сърцата им се изпълниха с непонятен страх. Леденият въздух не помръдваше, по-студен, отколкото в падналия навън мрак. Не се чуваше нито звук от външния свят, като че ли неочаквано някой беше натъпкал ушите им с памук или бяха попаднали в корема на голяма риба, гмурнала се в дълбока вода.
Тримата едновременно извадиха мечовете си и се скупчиха един до друг.
- Това място не ми харесва! Ама хич не ми харесва! - загубил обичайния си оптимизъм обяви Невестулката и долепи гърба си до този на Климент.
- Какво е това? - попита Корсис и посочи с оръжието си в тъмнината.
Нещо чернееше в средата на помещението.
- Да отидем да проверим - предложи Климент и все така един до друг и с извадени мечове тримата тръгнаха напред.
В средата на схлупеното помещение, издигнат върху малък пиедестал, беше поставен тежък каменен саркофаг. Покрит с плочи от черен гранит, върху страните му се виждаха изписани думи и отделни букви. На тежкия капак, красиво гравирана, личеше латинската буква V.
Климент и помощниците му, смълчани, застанаха пред саркофага, пламъците на факлите им заиграха по острите ръбове на тъмния камък.
- Какво е това? - плахо попита Корсис и понечи да удари ковчега с меча си, но Невестулката го спря.
- Чакай! - напрегнато прошепна той. - Кой знае какво има под каменната плоча. Не искам да го будиш!
Корсис поклати глава, приклекна и започна да чете.
- Това са някакви имена - обяви той. - Написани са на гръцки с разкривени букви, сякаш някой е чегъртал по камъка с нокът. Аморфу, Авизу, Кархус, Вриани, Варделус, Харханистреа, Варна, Адикия... Има и още няколко, но не ми говорят нищо.
- Харханистреа - Смеещата се - тихо повтори Климент и усети как краката му се подкосяват. - Това са част от имената на злата сила Гилу, за която ми разказа библиотекарят Велизар.