Студена кръв

Климент хукна към помощника си, фенерът се клатеше силно в треперещата му ръка.

Невестулката се беше препънал в малка купчинка пръст. Кракът му беше затънал дълбоко, издълбавайки дупка и изравяйки на повърхността странен дребен череп. Бившият джебчия го гледаше като в транс, тялото му трепереше.

- Какво е това? Какво е това? - не спираше да повтаря той като малко дете, сънуващо кошмар, от който не може да се събуди.

Опитвайки се да запази самообладание, Климент се наведе и вдигна черепа, за да го огледа на светлината на фенера. Не приличаше на нищо, което беше виждал дотогава.

Черепът беше по-малък от детски, сплеснат странично, продълговат, очните кухини бяха разположени от двете страни, по-големи от обичайното, на темето му имаше дупка. Най-необичайни бяха зъбите. Малки и заплашителни, те блестяха на мътната светлина, а отпред стърчаха четири остри дълги зъба, каквито нямаше никой човек.

- Вампир! - изхленчи Невестулката. - Или детето на вампир!

- Стига! - извика писарят, опитвайки се да озапти бумкащото си сърце, хвърли черепа на земята и отскочи назад. - Няма нужда да се плашим един друг. Каквото и да е това, то е мъртво!

- Вижте! - посочи Корсис, който беше минал от другата страна на саркофага. - Има още!

Климент помогна на Невестулката да се изправи и двамата бавно заобиколиха каменния ковчег. На равно разстояние на земята се виждаха малки могили пръст, спечени от времето и студа - гробчета, които, въпреки скромните си размери, изглеждаха зловещо. Точно в такъв плитък гроб беше попаднал кракът на Невестулката, за да извади на повърхността страховитото му съдържание.

- Ясно е като бял ден! - прошепна помощникът на писаря. Гласът му хриптеше, зъбите му тракаха, а лицето му беше издължено и сгърчено. - Това - той посочи саркофага - е главният вампир! Другите, малките, около него го пазят!

- Това са глупости! Никога не съм чувал подобно нещо! - Климент се опитваше да запази самообладание, но ужасът на помощника му започваше да се предава и на него. - Вероятно става дума за нещо друго!

- И аз мога да ви кажа за какво! - Корсис беше вдигнал малкия череп и го разглеждаше. - Това е череп на куче!

- Куче ли?! - невярващ попита Невестулката. - Сигурен ли си, че не е вампир?

- Напълно съм сигурен! - помощникът на писаря сухо се изсмя. - Виждал съм достатъчно кучешки черепи през живота си, за да мога да преценя!

- Значи предните зъби не са вампирски! - възкликна Невестулката и по лицето му се изписа облекчение. - Но защо на някого ще му трябва да погребва кучета на място като това?

- Чакайте! Чакайте! - извика Климент. - Миля, че се сещам за какво става дума. Това - той посочи саркофага - е гробът на жената на великия боил Тагрий Вирна. Това обяснява и буквата V, изсечена на капака. Според разказа на Безмер тя винаги е била заобиколена от шест черни кучета, които явно са били убити заедно с нея. Тагрий очевидно е погребал съпругата си тук, а около нея е оставил на стража верните й кучета!

- Да проверим какво има в саркофага - енергично предложи Корсис и се доближи до каменния ковчег.