Когато дойде паякът [bg]

Глори Серизиър не беше особено щастлива да ме види отново на прага на къщата си. Стоях пред входа цели десет минути и дълго чуках по охлузената алуминиева врата, преди да ми отвори.

— Детектив Крос, знаете ли, че е късно? Не можете ли да ни оставите на мира? — попита ме тя, когато най-сетне се появи. — Трудно ни е да забравим семейство Сандърс. Нямаме нужда постоянно да ни напомняте.

— Знам — съгласих се аз с високата петдесетгодишна жена, която ме изпепеляваше с поглед. Очите й бяха с формата на бадеми. Красиви очи на не много красиво лице. — Става дума за убийства, госпожо Серизиър, за ужасни убийства.

— Нали заловиха убиеца — отвърна тя. — Не сте ли разбрали, детектив Крос? Не сте ли чули? Не четете ли вестници?

Почувствах се безкрайно глупаво. Сигурен бях, че ме смята за луд. Умна жена.

— Исусе Христе — поклатих глава аз и високо се разсмях. — Знаете ли, вие сте права. Просто не съм на себе си. Много съжалявам. Наистина.

Това я свари неподготвена и тя ми се усмихна. Мила усмивка, която откри криви зъби. Често се среща в квартала.

— Поканете този нещастен негър на едно кафе — примолих се аз. — Луд съм, но поне си го знам. Пуснете ме да вляза.

— Добре де, добре. Заповядайте, детективе. Можем да поговорим още веднъж. Но толкоз!

— Дадено — съгласих се аз.

Бях разчупил леда, защото казах истината за себе си.

Пихме лошо нес кафе в тясната й кухня. Всъщност обичаше да говори. Глори Серизиър ме затрупа с въпроси за процеса.

Искаше да разбере как се чувства човек, когато го дават по телевизията. Подобно на много хора и тя проявяваше любопитство към актрисата Катерин Роуз. Домакинята дори си имаше собствена теория за отвличането.

— Този човек не го е направил. Този Гари Сонеджи, или Мърфи, или както там му викат. Някой го е натопил, разбираш ли — обясни ми тя и се засмя.

Сигурно й се стори смешно, че споделя откачените си идеи с откачен вашингтонски полицай.

— Уйдисай ми още веднъж на акъла — предложих аз, за да се върна най-после на въпроса, който ме беше довел тук. — Припомни ми пак какво е видяла Нина онази нощ. Кажи ми какво точно ти каза. Както си го спомняш, дума по дума.

— Защо се тормозиш? — попита ме тя. — Защо си тук в десет вечерта?

— Не знам, Глори — свих аз рамене и отпих от ужасното кафе. — Може би искам да разбера защо точно на мен се спряха в Маями. Не знам, но важното е, че съм тук.

— Този случай те е побъркал, нали? Отвличането на тези деца?

— Да. Побърка ме. Разкажи ми пак какво е видяла Нина. Разкажи ми за мъжа в колата с Гари Сонеджи.

— От малка Нина обича да стои на прозореца на стълбището — започна Глори. — Това е прозорецът на Нина към света. Открай време. Навива си косата там, чете книга или гали някое от котетата. Понякога просто зяпа в нищото. Била е на прозореца, когато е видяла онзи бял, Гари Сонеджи. Рядко се появяват бели в квартала. Само черни, понякога и латиноамериканци. Затова привлякъл вниманието й. Колкото повече гледала, толкова по-странно й се струвало поведението му. Както ти каза. Наблюдавал къщата на Сандърсови. Като че ли шпионирал. А другият мъж, онзи в колата, го наблюдавал как наблюдава къщата.