Когато дойде паякът [bg]

— Не исках да стана неудачница като тях двамата. Те се имаха за такива, Алекс. Винаги го натякваха. Нямаха никакво чувство за самоуважение. Не можех да допусна да стана като тях.

— А ти как ги оценяваш?

— Като неудачници — усмихна се тя на признанието си. Крива, болезнена, честна усмивка. — А бяха тъй невероятно умни, Алекс. Знаеха толкова неща. Четяха много. Можеха да говорят по всякакъв въпрос. Бил ли си някога в Ирландия?

— Веднъж бях в Англия по работа. Това е единственият път, когато съм бил в Европа. Никога не съм имал достатъчно пари.

— Има села в Ирландия, в които хората са тъй невероятно интелигентни, а живеят в невъобразима бедност. Видях гета за бели. На всяка крачка кръчма. В тази страна има толкова много образовани неудачници. Не исках да стана поредният интелигентен неудачник. Казах ти за този мой страх. Би било ад за мен… Бях така упорита в училище. Трябваше да съм първа, независимо на каква цена. След това в охраната на министерството на финансите. Издигнах се, доста се издигнах, Алекс. Независимо от мотивите, на мен ми харесваше да правя кариера и в общи линии бях доволна от живота си.

— Но се провали след отвличането на децата. Ти стана жертвеният агнец. Вече не беше „златното момиче“.

— С мен беше свършено — от раз. Агентите шушукаха зад гърба ми. Накрая реших да напусна Службата. Нямах избор. Беше глупаво и несправедливо. Дойдох тук, за да разбера коя, по дяволите, съм аз. Трябваше да го направя сама.

Протегна ръка и ме прегърна. Започна тихичко да хлипа. Досега не бях я виждал да плаче. Притиснах я силно. Никога не бях я чувствал така близка. Разбирах, че споделя жестоки истини. Аз също й дължах няколко.

Разговаряхме тихо на едно усамотено хълмче, когато изведнъж усетих, че някой ни наблюдава от гората. Не помръднах, но погледнах надясно. В гората имаше някой.

Някой ни наблюдаваше.

Още един „наблюдател“.

— Тук има някой, Джези. Точно зад хълма вдясно — прошепнах аз.

Тя не погледна в тази посока. Все пак беше ченге.

— Сигурен ли си, Алекс? — попита.

— Сигурен съм. Повярвай ми. Да се разделим — предложих аз. — Ако побегне, ще го спипаме.

Разделихме се така, че да заобиколим мястото, където беше „наблюдателят“. Това го обърка.

Той побягна!

Беше мъж. С маратонки и тъмен анцуг с качулка, който се сливаше с дърветата. Не можех да преценя нито колко е висок, нито каква е фигурата му. Засега поне.

Двамата с Джези го гонихме повече от половин километър. И двамата бяхме боси, така че не можахме да го настигнем. Клони и тръни деряха лицата и ръцете ни. Най-сетне излязохме от боровата гора и се намерихме на един планински път. Точно в този момент чухме зад близкия завой да профучава кола. Така и не я видяхме, нито зърнахме регистрационния й номер.