![Когато дойде паякът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/3/8/kogato-dojde-payakt-bg-download.jpg)
Когато дойде паякът [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #1
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 954-529-044-7
- Переводчик: Румяна Стоянова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Когато дойде паякът [bg]». Краткое содержание книги:
„Невероятно напрегнато четиво с уникален убиец, който едновременно ужасява и интригува. Най-добрият трилър на годината.“ Клайв Къслър
„Книгата ще достави удоволствие не само на любителите на напрегнато четиво, но и на онези, които се интересуват от дълбините на човешката психика.“ „Уошингтън поуст“
„Джеймс Патерсън е създал бързо движещо се влакче на ужаса, чиито пътници се носят стремглаво към неизвестното.“ „Ню Йорк таймс бук ревю“
Нощем не можех да спя. Бурята, която забушува в главата ми още от първия ден на отвличането, не се беше уталожила. Не можех да изхвърля Маги Роуз Дън от мислите си. Не можех да изоставя случая. Не си го позволявах. Следях всички новини, понякога до три-четири през нощта. Продължавах да се правя на Алекс психоаналитика във фургона до „Сейнт Антъни“. Двамата със Сампсън излочихме няколко каси бира. После се опитахме да ги избием в гимнастическия салон. Междувременно работехме дълги дни и нощи.
В деня, в който Джези се върна, аз се отправих с колата към апартамента й. По пътя пак слушах по радиото Дерек Макгинти. Приказливият ми събрат от ефира. Гласът му успокояваше нервния ми стомах. Веднъж дори му се обадих на телефона на предаването. Промених си гласа. Разказах за Мария, за децата, за това, че съм на ръба от толкова дълго време.
Когато Джези отвори вратата, видът й ме изненада. Косата й беше пораснала и наподобяваше слънчев ореол. Имаше тен и изглеждаше напращяла от здраве като спасител от калифорнийски плаж през август. Сякаш всичко в живота й беше наред.
— Изглеждаш отпочинала — казах. Всъщност се чувствах засегнат.
Изчезна преди края на процеса. Без да каже довиждане. Без обяснения. Какво ми казваше това за нейния характер?
Джези поначало си беше стройна, но сега изглеждаше още по-слаба и стегната. От тъмните кръгове около очите й, които бях виждал толкова често по време на разследването, сега нямаше и следа. Носеше сини джинсови шорти и стара тениска, на която пишеше: „Ако не можеш да ги заслепиш с великолепието си, озадачи ги е глупостта си“. Винаги ослепителна.
— Много по-добре съм, Алекс — усмихна се тя нежно. — Струва ми се, че почти съм се излекувала.
Излезе на площадката и се остави в прегръдките ми. И аз се почувствах донякъде излекуван. Държах я в ръце и си мислех, че съм бил съвсем сам на тази непозната планета, поне известно време. Виждах се насред пустинен лунен пейзаж. От мен е зависело да намеря някого, когото да заобичам отново.
— Разкажи ми какво се случи. Как се чувства човек, когато се махне от този свят? — попитах аз.
Косата й миришеше на свежо и чисто. Цялата изглеждаше нова и освежена.
— Всъщност много е приятно да се махнеш оттук. Не съм спряла да работя от шестнайсетгодишна. Първите дни ми беше малко страшно. После стана добре — отговори тя с глава, заровена в гърдите ми. — Само едно ми липсваше — прошепна. — Искаше ми се ти да си с мен. Ако звучи сантиментално и старомодно, толкоз по-зле.
Това бе едно от нещата, които исках да чуя.
— Щях да дойда — казах аз.
— Имах нужда да бъда сама. Трябваше да премисля всичко. На никого освен теб не съм се обаждала, Алекс. На никого. Открих много неща за себе си. Може би успях дори да разбера коя е Джези Фланаган.
Повдигнах брадичката й и я погледнах в очите.
— Разкажи ми какво разбра. Кажи ми коя е Джези.
Хванати за ръце, влязохме вътре.
Но Джези не ми разказа нито за себе си, нито за това, което бе разбрала там във вилата си край езерото. Отдадохме се на старите си навици и, трябва да призная, те ми бяха липсвали. Чудех се дали още държи на мен и дали наистина е искала да се върне във Вашингтон. Имах нужда от някакъв знак.
Джези започна да разкопчава ризата ми и нямах никакво намерение да й преча.
— Толкова ми липсваше — прошепна тя в гърдите ми. — А аз липсвах ли ти, Алекс?
Не можех да не се усмихна. Физическото ми състояние в този миг беше очевиден отговор на въпроса й.
— А ти как мислиш? Познай.
Онзи следобед двамата с Джези обезумяхме. Не можех да не си спомням нощта, когато се появиха онези от „Нашънъл Стар“ на вратата на мотелската ни стая. Тя наистина беше по-слаба и по-жилава, а си беше в добра форма още преди да изчезне. Освен това тялото й беше почерняло — много равномерно.
— Кой е по-черен? — попитах аз и се усмихнах.
— Аз, разбира се. Черна като къпина, както казват при нас край езерото.