Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Изглеждаше уморен, с разбъркана коса и големи тъмни торбички под кръвясалите очи. Изглеждаше и унил. Беше си помислил, че е разкрил престъплението, а после най-уважаваният бригаден генерал в армията се беше появил с моето алиби и сега горкият Марти пак беше на първо квадратче. Само че много по-уморен.
Аз обаче нямах нищо против. Искам да кажа, че Марти ми харесваше, но не чак толкова, че доброволно да остана тук като изкупителна жертва.
Върнах се в палатката, взех душ, избръснах се и облякох чиста униформа. Делбърт и Мороу се бяха върнали, когато пристигнах в кабинета си. Никой не знаеше, че съм бил арестуван и после освободен. Поне никой не се държеше така, сякаш знае. Шпионинът вероятно знаеше, но беше достатъчно хитър да не се издава. Или шпионката. Както и да е.
Поканих и двамата в кабинета си. После прекарахме около час във формално обсъждане на докладите им за това, което бяха свършили. Хората във Форт Браг бяха казали на Делбърт, че изпреварващата засада не е точно това, което са си представяли, когато са писали правилата за водене на бойни действия. От друга страна, твърдели те, засадата със сигурност влизала в тях, ако нещата бъдат разтегнати в правилната посока и приемем, че въпросният екип е бил под истински стрес. Нищо изненадващо.
Мороу беше направила дълъг подробен опис на събитията, който много напомняше за карирания костюм на Марти от предишния ден. Беше произвела компютърна таблица на двайсет страници, изградена от малки цветни квадратчета за всеки от хората на Санчес. Изумително произведение. Можеше да проследиш всичките им действия в продължение на четири денонощия. Саркастично промърморих, че от таблицата не се вижда кога са пускали вода зад някое дърво, а Мороу ме изгледа адски сериозно и каза, че тази информация е включена в едно от приложенията, но тя веднага може да я добави към основната таблица, ако намеря за необходимо. Не разбрах дали се шегува, или не.
Когато свършихме, Делбърт и Мороу станаха да си ходят. После Мороу изведнъж се спря на вратата и ме попита дали може да говори с мен. Насаме, настоя. Кимнах и тя затвори вратата, преди да се върне на мястото си.
Изглеждаше дълбоко притеснена. Помълча, после каза:
— Вече не съм сигурна в решението си.
— За кое?
— Трудно е да се обясни. По-скоро е предчувствие.
— Предчувствие за какво? — попитах пак.
— Вече не мисля, че са невинни.
Поклатих глава и се прокашлях.
— Шегуваш ли се?
Тя сериозно ме изгледа в очите.
— Не. Докато работех с тях, за да направим тази таблица, останах с впечатлението, че всичко е някак си прекалено подредено. Разбираш ли за какво говоря?
— Не съм бил там — отвърнах с най-вбесяващия си двусмислен тон.
Тя се изправи и закрачи насам-натам из кабинета ми.
— Виж, аз си изкарвам хляба от виновни клиенти. Понякога просто имаш предчувствие. И сега го имам.
— А къде беше това предчувствие миналата седмица?
— Не знам. Но си промених решението.
Беше хванала един молив и пак го държеше до устните си. Продължавах да смятам, че това е адски секси.
— Виж, Мороу, имаме два дни да приключим с всичко. Ти видя спътниковите снимки. Чу записите от радиопредаванията.
— Знам — каза тя, без да спира да се върти пред бюрото ми като патица на стрелбище в лунапарка.
— И как ги обясняваш тогава, по дяволите?
— Не мога да ги обясня — отвърна тя. — Просто така го чувствам. И деветимата бяха в състояние идеално да възстановят всички събития от онези четири дни.
— Естествено — казах. — Не само са преживели всичко заедно, а са разполагали и с достатъчно време да го обсъдят. Можеш да се ядосваш на онзи шишкав надзирател от ВВС, който им е позволил да го направят, но това не ги прави виновни.
— Невъзможно е девет души да си спомнят нещо с такава координация, каквато видях през последните два дни. Все едно са се упражнявали да разказват. Като театрални актьори. Нито веднъж не се скараха. Нямаше никакви противоречия.
Гледах я невярващо. Тя спря да крачи напред-назад.
— А вече има и необорим аргумент.
— Какъв?
— Всички знаят точно колко сигнални ракети са изстреляни. И преди, и след като са ги забелязали. Не виждаш ли какво е станало? Дори след като нареди на онзи майор да ги държи разделени, някак си са успели да се съберат и да сверят версиите си. Не успях да открия нито една точка, по която да си противоречат.