Последната тайна на земята

Той престана да се съпротивлява, но сърцето му продължи да бие ускорено и главата го заболя. Нови чудовища ли се бяха появили? Приседна и видя как Блейкли събираше кутиите със суха храна, като се движеше като крадец и внимаваше къде стъпва.

Халид се размърда в спалния си чувал. Блейкли и Линда не откъсваха поглед от хъркащия човек. Джейсън се обърна към Линда. На устните му бе застинал въпрос. Тя му даде знак да не говори. Не разбра защо трябва да мълчи. Бързото течение и без това вдигаше достатъчно шум. При все това той се съобрази с жеста и и не произнесе дума.

След по-малко от минута Линда и Блейкли струпаха до него три манерки, фенерчета и торба със суха храна. Блейкли показа на Линда пистолет с широка цев, който бе открил в лодката. Сигнален пистолет, както установи Джейсън. Блейкли се доближи до него и започна да шепне в ухото му.

— Чуй ме, момчето ми, трябва да се махнем веднага. Трябва да изоставим Халид и да вървим бързо. Смяташ ли, че това е по силите ти?

Смутен от чутото, Джейсън все пак кимна утвърдително. От бледото лице и нервния поглед на Линда разбра, че тя изпитва страх. Погледна Халид, легнал в позата на хищник.

Линда и Блейкли бързо си разпределиха малката купчинка от припаси и му дадоха знак да ги последва. Той стана и взе спортния си сак. Блейкли погледна сака и поклати глава.

— Остави го.

И дума да не става! Той можеше да си носи сака. Не беше малко бебче. Поклати глава и притисна сака по-плътно към тялото си.

Докторът понечи да отвори уста, но Линда докосна ръката му и той не каза нищо. После даде знак на двамата да я последват. Джейсън тръгна след нея, а Блейкли остана последен.

Не си казаха и дума, докато пътуваха, дори и след като изоставеният им бивак остана скрит зад стена от сталагмити и скали. Безмълвието подейства потискащо на Джейсън. Стори му се по-страшно от ревящите чудовища и гърмящите пистолети. Всеки странен звук го караше да подскача от уплаха. Стори му се, че всяка тяхна стъпка кънти из пещерата. За щастие след половин час, когато най-сетне достигнаха купчината скали и камъни, водещи към димящия тунел, Линда проговори.

— Погледнете! — Посочи отвора, намиращ се над тях. — Димът вече не е така гъст. Ще можем да дишаме с по-голяма лекота.

— Така е — съгласи се Блейкли. — Това обаче може да ни затрудни в намирането на пътя, водещ нагоре.

Изражението на лицето му бе мрачно.

— Ще се справите ли? — попита Линда.

— Нима имам избор?

Линда стисна доктора за рамото и след това се обърна към Джейсън:

— А ти, Джейсън? Ще можеш ли да изкачиш тези скали?

— Колко му е — отвърна той самоуверено.

— В такъв случай да побързаме. Нямам представа колко време ще остане Халид под въздействието на лекарствата.

Халид сънуваше, че се държи за наметалото на майка си, докато черната буря се спускаше върху нейното село в пустинята. Опита се да я предупреди, че се задава буря, но тя продължи да разговаря с останалите облечени в наметала фигури, без да обръща внимание на воя на приближаващия вятър. Той я задърпа за дрехата, опитвайки се да привлече вниманието и, но тя го отблъсна с движение на бедрото си. Тогава той се затича към шатрата, без да откъсва поглед от задаващата се на хоризонта вихрушка. Обърна се отново към групата покрити с наметала фигури, сред които беше и майка му. Изкрещя силно, като гласът му заглуши вятъра. Този път те го чуха и се извърнаха. Той отвори уста, за да ги предупреди повторно, когато видя лицата, надничащи под наметалата. Не бяха лица. Бяха черепи! Жълти, излъскани от пясъка черепи, гледащи го изпод черните наметала. От гънките на дрехите им към него се протегнаха мъртвешки ръце. Той отстъпи в посока на ревящия вятър и в гърлото му застина писък.