Камерата [The Chamber-bg]

— Още ли му се сърдиш?

— Всъщност не. Склонен съм да си спомням хубавото за Еди. Той е единственият баща, който съм имал, и затова не знам как да го оценявам. Не пушеше, не пиеше, не играеше покер, не се занимаваше с наркотици и жени и не биеше децата си. Трудно се задържаше на работа, пък никога не сме оставали без храна и подслон. Той мама говореха непрекъснато за развод, въпреки че не направиха. Тя се изнесе на няколко пъти, а после и той. Беше разстройващо, но Кармен и аз постепенно свикнахме. Когато преживяваше своите черни дни, „лошите периоди“, както им казвахме, Еди се оттегляше в стаята си, заключваше вратата и спускаше щорите. Мама ни викаше, за да ни обясни, че той не се чувства добре и че трябва да пазим тишина. Никаква телевизия, никакво радио. Тя беше много внимателна с него в такива периоди. Той прекарваше в стаята си с дни, после изведнъж се появяваше, сякаш нищо не се е случило. Свикнахме да преживяваме лошите периоди на Еди. Иначе изглеждаше нормално и се обличаше прилично. Винаги беше насреща, когато имахме нужда от него. Играехме бейзбол в задния двор и се возехме на въртележките на лунапарка. Два пъти ни води до Дисниленд. Мисля, че беше добър човек и добър баща, който просто си имаше своята тъмна, непозната страна. И тя се проявяваше от време на време.

— Но не сте били близки.

— Не, не бяхме. Той ми помагаше за домашните и искаше от мен отлични бележки. Разговаряхме за слънчевата система и за околната среда, но никога за момичета, секс и коли. Нито за семейството и прадедите ни. Между нас не съществуваше интимност. Еди не беше сърдечен човек. В някои моменти имах нужда от него, но той си седеше заключен в стаята.

Сам разтри ъгълчетата на очите си и отново се облегна на лакти, с лице до преградата. Впери поглед в Адам.

— Ами смъртта му? — попита той.

— Какво по-точно?

— Как се случи?

Адам мълча дълго, преди да отговори. Можеше да разкаже тази история по няколко начина. Можеше да бъде жесток, отвратителен и безпощадно искрен и да съсипе стареца. Силно се изкушаваше да постъпи така. Трябваше да го направи, беше си казвал много пъти преди, Сам трябваше да страда; трябваше да получи плесница, да понесе вината за самоубийството на Еди. Адам наистина искаше да нарани стария негодник и да го разплаче.

Но в същото време му се искаше да разкаже всичко бързо, да заглади болезнените места и да премине към нещо друго. Нещастният старец седеше от другата страна на преградата и без това страдаше достатъчно. Правителството възнамеряваше да го убие след по-малко от четири седмици. Адам подозираше, че той знае повече за смъртта на Еди, отколкото показваше.

— Той преживяваше тежък период — каза Адам, като гледаше към преградата, но избягваше да среща очите на Сам. — Стоя в стаята си две седмици, което бе по-дълго от обикновено. Мама ни повтаряше, че той се подобрява и само след няколко дни ще излезе. Повярвахме й, защото Еди винаги излизаше от това състояние. Той избра деня, в който тя беше на работа, а Кармен отиде на гости при приятелка. Деня, в който знаеше, че аз първи ще се прибера вкъщи. Намерих го да лежи на пода в моята стая, с трийсет и осем милиметров пистолет в ръка. Един изстрел в дясното слепоочие. Кръвта бе образувала правилен кръг около главата му. Седнах на ръба на леглото.