Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
За негово щастие — всъщност за щастие на тримата живи от семейство Крийд — Стив бе дошъл веднага, след като бе научил за нещастието, защото Луис временно бе неспособен да предприеме каквото и да било — дори не се бе сетил да инжектира седатив на Рейчъл, която беше изпаднала в шок. Той дори не забеляза, че очевидно жена му възнамерява да отиде на утринното поклонение по пеньоар, който отгоре на всичко бе закопчан накриво. Косата на Рейчъл беше разрошена, мръсна и усукана на пискюли. Кафявите й безжизнени очи изпъкваха от хлътналите й орбити и лицето й напомняше жив череп. Кожата й имаше землист цвят и беше отпусната. По време на закуската, тя седеше на масата, дъвчеше парче препечен хляб, което бе забравила да намаже с масло и изричаше несвързани, напълно лишени от смисъл фрази. По едно време внезапно извика:
— Лу, какво стана с онова Уинебаго, което искаше да купиш?
Въпросното Уинебаго беше пътническа каравана, която Луис бе възнамерявал да купи през хиляда деветстотин осемдесет и първа година.
Луис само кимна и продължи да се храни. Тази сутрин закусваше любимата какаова каша на Гейдж. Вкусът й му се струваше отвратителен, но все пак продължаваше да я яде. Беше облякъл най-хубавия си костюм, който не беше черен (той не притежаваше черен костюм), но поне бе антрацитеносив. Беше се изкъпал и избръснал, косата му бе гладко сресана. Изглеждаше добре, въпреки че бе на границата на обезумяването.
Ели беше облечена в сини дънки и жълта блуза. Когато дойде да закуси, стискаше в ръката си някаква снимка. Беше увеличено копие на цветната фотография, която Рейчъл бе заснела с новия си „Полароид“, подарен й от децата и Луис по случай рождения й ден. На снимката се виждаше Гейдж, седнал на шейната на Ели, върху полускритото му от качулката на канадката лице бе изписана широка усмивка. Ели също беше там; теглеше шейната и Рейчъл я бе уловила точно в момента, когато се обръщаше да се усмихне на Гейдж.
Ели не изпускаше снимката от ръката си, но почти не говореше, сякаш смъртта на брат й на шосето пред дома им бе пресушила обичайния й порой от думи.
Луис като, че не забелязваше в какво състояние се намират жена му и дъщеря му; хранеше се машинално, докато пред очите му като на филм отново се разиграваше случилото се. Само че във въображението му краят на филма не беше трагичен; в този филм Луис бе по-бърз и Гейдж се отърваваше само с шамари, задето не се бе подчинил, когато родителите му викали да спре.
Стив веднага забеляза какво става с майката и с дъщерята и категорично забрани на Рейчъл да отиде на утринното поклонение пред мъртвеца (който фактически не се виждаше, защото ковчегът беше затворен). „Ако го оставеха отворен — помисли си Луис, — всички, включително и аз, щяхме да избягаме презглава от салона на погребалното бюро.“ Стив нареди и Ели да остане вкъщи. Рейчъл запротестира, а дъщеря й седеше мълчаливо, като продължаваше да стиска снимката на Гейдж.
Пак Стив инжектира на Рейчъл успокоителното, от което тя така много се нуждаеше и накара Ели да изпие лъжичка безцветна течност. Малката винаги хленчеше, когато се налагаше да вземе някакво лекарство каквото и да било то, но този път се подчини мълчаливо и дори не направи обичайната гримаса. В десет часа вече спеше в леглото си (като продължаваше да притиска към гърдите си снимката на Гейдж), а Рейчъл седеше пред телевизора и гледаше „Колелото на щастието“. Със закъснение отговаряше на въпросите на Стив, но иначе гласът й беше спокоен. Беше напълно замаяна от успокоителното, но лицето й бе загубило унесеното изражение, граничещо с лудост, което толкова бе разтревожило, дори изплашило, младият асистент на Луис, когато в осем сутринта бе дошъл в дома на семейство Крийд.
Естествено, Джъд уреди всички формалности около погребението. Справи се с тях със същото спокойствие и ефикасност, които бе демонстрирал преди три месеца, когато жена му бе починала.
Но отново Стив Мастерсън дръпна настрана Луис, малко преди той да се отправи към салона на погребалното бюро.
— Ще се погрижа Рейчъл да присъства следобед, при положение, че е в състояние да го направи — промълви той.
— Отлично — отвърна Луис.
— Дотогава седативът ще престане да й действа. Приятелят ти, мистър Крендъл, каза, че ще остане при Ели по време на следобедното поклонение…