Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Беше направила няколко стъпки към ковчега, когато лекарят я повика обратно. Собственикът на погребалното бюро, чието име Луис все още не можеше да запомни, му бе казал, че всички опечалени трябва да се разпишат в книгата и Луис бе твърдо решен да не пропусне никого.
„Загадъчни посетителю, моля те да се подпишеш“ — помисли си той и за малко щеше да избухне във висок, истеричен смях, който замря на устните му при вида на насълзените, тъжни очи на Миси.
— Миси, би ли се разписала в книгата? — запита той, сетне добави, сякаш се оправдаваше: — За Рейчъл.
— Разбира се — възкликна Миси. — Ах, бедният Луис, бедната Рейчъл.
Изведнъж Луис се досети какви ще бъдат следващите й думи и поради една или друга причина изпита панически страх. Въпреки че съзнаваше неизбежността на онова, което щеше да се случи, усети сякаш е улучен право в сърцето от еднокалибрен куршум, изстрелян от професионален убиец; знаеше, че куршумите ще продължават да го обсипват през следващите безкрайни деветдесет минути; разстрелът ще се повтори и по време на следобедното поклонение, въпреки че раните му от сутринта все още кървят.
— Слава Богу, че не е страдал, Луис. Поне всичко е станало много бързо.
Луис изпита диво желание да й каже истината без заобикалки и да види как лицето й отново се свива от мъка.
„О, да, безсъмнено беше бързо — ето защо ковчегът е затворен. Нищо не можеше да се направи за Гейдж, дори двамата с Рейчъл да одобрявахме варварския обичай да се издокарват мъртъвците в най-хубавите им дрехи, като манекени от универсален магазин, да се пудрят лицата и да се червят устните им. Да, моя скъпа Миси, наистина се случи невероятно бързо: в един миг Гейдж беше на шосето, а само минута по-късно лежеше върху него, но стотина метра по-далече, пред къщата на семейство Рингър — представи си — само на стотина метра, колкото е дължината на футболно игрище. Камионът блъсна Гейдж, уби го, сетне го повлече — най-добре да продължаваш да си мислиш, че смъртта му е настъпила моментално. Изтичах след него, Миси… непрекъснато крещях името му, сякаш очаквах да е още жив — аз, който съм лекар. Тичах като обезумял; навярно съм пробягал десетина метра, когато видях червената му шапка за бейзбол, след двайсет — една от маратонките му. Сигурно бях изминал четирийсет метра, когато камионът изхвръкна от шосето и кабината му се заби в поляната зад хамбара на Рингърови. Съседите заизлизаха от домовете си, а аз продължавах да крещя името на Гейдж; след десет метра видях якето му — беше обърнато наопаки; пробягах още двайсет метра и се натъкнах на втората маратонка, а след това на самия Гейдж.“
Изведнъж светът около него се обви в синкава мъгла, подобна на перушината на гълъб, пред очите му причерня. Луис усещаше единствено — й то много смътно — как ръбът на стойката, върху която бе поставена книгата, се забива в дланите му.
— Луис? — гласът на Миси прозвуча някъде отдалеч, защото до слуха му долиташе само загадъчното гукане на гълъби.
— Луис? — повтори по-високо и разтревожено Миси. Мъглата се разсея, светът отново изплува пред очите му.
— Луис, добре ли си?
Той се опита да се усмихне и утвърдително кимна.
Миси написа в книгата с калиграфския си почерк: „Мистър и мисис Дейвис Дендридж“, а отдолу добави адреса им: „Олд Бъкспорт Роуд № 67“. Вдигна очи към Луис, сетне бързо ги сведе, сякаш се срамуваше, че живее на пътя, където бе убит Гейдж.
— Дръж се, Луис — прошепна тя.
Дейвид Дендридж също стисна ръката му и промърмори нещо неразбрано — изпъкналата му адамова ябълка непрекъснато се движеше нагоре-надолу. Сетне той побърза да последва съпругата си, за традиционното ритуално поклонение пред ковчега, изработен в Сторивил, Охайо, където Гейдж не беше ходил никога и където никой не бе чувал за него.
След семейство Дендридж заприиждаха останалите приятели и съседи; заставаха един след друг пред Луис, а той приемаше съболезнованията им, стискаше ръцете им, прегръщаше ги, виждаше сълзите им. Скоро яката на ризата му и ръкавът на сакото му се овлажниха. Ароматът на цветята започна да прониква чак до дъното на залата, където седеше той, и напояваше въздуха с миризмата на смърт, на погребение. Така добре позната на Луис от детството му, когато бе работил в погребалното бюро на чичо Карл. Той мислено започна да класира съболезнованията, които му поднасяха. Трийсет и два пъти му казаха, че за щастие Гейдж не е страдал. Двайсет и пет пъти чу, че неведоми са пътищата Господни. Последен в класацията остана изразът: „Сега той е при ангелите“ — беше изречен едва дванайсет пъти.