Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
На Луис изведнъж му се стори, че дочува бодрия глас на някакъв коментатор: „Ура! Благодарение на купоните от цигарите «Рали», получих безплатен ковчег за детето си!“
— Ще платя със синята си карта — отвърна той и се попита дали не сънува.
— Прекрасно — каза собственикът.
Ковчегът бе дълъг около метър и двайсет — изглеждаше като ковчег за джудже — но за сметка на това цената му надвишаваше шестстотин долара. Луис предположи, че е поставен върху дървени крачета, но не беше напълно сигурен, защото не виждаше добре от натрупаните отгоре цветя, от миризмата на които му прилошаваше. Ето защо предпочете да остане по-далеч от ковчега.
В дъното на залата, точно до вратата, която водеше към съседното салонче, бе поставена отворена книга върху стойка и прикрепена с верижка химикалка. Уредникът на погребалното бюро настани Луис до стойката, за да посрещне „своите приятели и роднини“.
Приятелите и роднините трябваше да се разпишат в книгата, като упоменат имената и адресите си. Луис нямаше представа каква е целта на този идиотски обичай, но не пожела да се осведоми. Навярно след погребението трябваше да занесе книгата у дома — всъщност това му се струваше най-идиотско. Навярно някъде из къщата все още се въргаляха албуми от последните му години в гимназията и в колежа, както и албум, ознаменуващ завършването на медицинския факултет; имаше и албум от сватбата, подвързан с изкуствена кожа, върху който се мъдреше надписът: „МОЯТА СВАТБА“, изрисувана с букви, имитация на злато. На първата му страница се виждаше снимка на Рейчъл, която, застанала пред огледалото, поставя воала си с помощта на майка си, а на последната — фотография на два чифта обувки пред затворена хотелска врата. Семейство Крийд притежаваха и албум „бебе“, купен заради Ели, само че скоро и на двамата им бе омръзнало да го попълват с все нови и нови снимки, от рода на тези, под които пише: „ПЪРВОТО МИ ПОДСТРИГВАНЕ“ (тук залепете къдрица от косичката на детето) и „ОПАЛА!“ (залепете снимка на бебето, което пада на дупето си). Подобни банални текстове и фотографии се бяха сторили прекалено сладникави на Рейчъл и на Луис.
А сега щяха да си прибавят нова перла към колекцията си от албуми. „Как ли ще го наречем?“ — питаше се Луис, докато седеше вцепенен до стойката и очакваше началото на увеселението. „МОЯТА КНИГА НА СМЪРТТА“? „МОЯТ НЕКРОЛОГ“? „АВТОГРАФИ ОТ ПОГРЕБЕНИЕТО“? „ДЕНЯТ, В КОЙТО ПОГРЕБАХМЕ ГЕЙДЖ“? Или нещо по-възвишено, например „СМЪРТ В СЕМЕЙСТВОТО“?
Затвори книгата, която, подобно на албума със сватбените снимки, бе подвързана с изкуствена кожа. Но върху нея нямаше никакъв надпис.
Както можеше да се очаква, първа в траурната зала влезе Миси Дендридж, добродушната Миси, която толкова пъти беше стояла при Ели и при Гейдж. Изведнъж Луис си спомни, че тя беше взела при себе си децата в деня, когато бе умрял Виктор Пасков и когато двамата с Рейчъл се бяха любили първо във ваната, после в леглото.
Очевидно Миси бе плакала и преди да пристъпи прага на траурната зала, но при вида на безжизненото, каменно лице на Луис, тя отново избухна в сълзи и слепешката му протегна ръце. Луис я прегърна и си помисли, че при подобни случаи хората винаги търсят опора един в друг (или поне така се предполага) — сякаш при допира им се освобождава електрически заряд, който парализира сърцето и освобождава разума от песъчливата утайка, натрупана от шока.
— Толкова ми е мъчно — прошепна Миси и отметна тъмнорусата си коса от бледото си лице. — Беше толкова послушно, сладко момченце. Много го обичах. О, Луис, толкова ми е мъчно… това ужасно шосе. Надявам се, че ще тикнат в затвора онзи шофьор до края на живота му — карал е прекалено бързо. Гейдж беше толкова сладък, толкова добър и умен… Не знам защо Бог му отне живота, наистина не знам, хората обикновено не разбират от тези неща, нали? Но ми е толкова мъчно, толкова мъчно, Луис!
Луис се опита да я утеши и докато я държеше в прегръдките си, усети как сълзите й мокрят яката му, а гърдите й се допират до тялото му. Миси попита къде е Рейчъл и лекарят отвърна, че жена му почива. Миси обеща да отиде да я види и каза, че ще гледа Ели всеки път, когато е необходимо и за колкото искат време. Луис й благодари и съседката се отдалечи; продължаваше да подсмърча, а очите й изглеждаха още по-зачервени от черната кърпичка, с която ги бършеше.