Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Луис омота два пъти канапа около ръчичката на детето. Усетил рязкото дърпане, Гейдж учудено погледна ръката си и попита:
— Какво?
— Просто пускаш хвърчилото — отвърна Луис. — Хвана му цаката, мой човек — сега е твое!
— Гейдж пуска? — избърбори малчуганът, но въпросът бе отправен повече към самия него, отколкото към баща му. Осмели се леко да подръпне канапа — хвърчилото му кимна от небето. Гейдж затегли по-силно и птицата се стрелна към поляната. Двамата се разсмяха едновременно. Гейдж, без да гледа, протегна на баща си свободната си ръка и Луис я пое. Стояха дълго сред поляната на мисис Винтън, загледани в хвърчилото.
Луис завинаги щеше да запомни този момент на близост със сина си. Изпитваше чувството, че прониква в него, както едно време си въобразяваше, че полита в небето заедно с хвърчилото. Стори му се, че се смалява, докато успя да влезе в къщичката на Гейдж и погледна през прозорците, които бяха всъщност очите му. Видя гигантски, ослепителен свят, в който поляната на мисис Винтън приличаше на огромна солена пустиня в Юта; хвърчилото кръжеше някъде високо над него, канапът се увиваше като живо същество около ръката му при всеки повей на вятъра, който разрошваше косата му.
— Хвърчило пуска! — извика Гейдж на баща си. Луис го прегърна през раменете и целуна порозовялата му от вятъра бузка.
— Обичам те, Гейдж! — възкликна той и не се притесни от изблика си на чувства, защото знаеше, че синът му няма да го издаде.
А Гейдж, на когото оставаха по-малко от два месеца живот, пискливо се засмя и изкрещя:
— Хвърчило пуска! Хвърчило пуска, тате!
Все още бяха на поляната, когато Рейчъл и Ели се прибраха. Хвърчилото се бе издигнало толкова високо в небето, че кълбото канап се бе размотало почти до край; опулените очи на лешояда вече не се виждаха, защото представляваше само черно петънце на фона на синьото небе.
Луис изпита удоволствие, когато видя жена си и дъщеря си и избухна в смях, когато Ели за момент изпусна канапа, впусна се да го гони из тревата и го хвана точно в мига, преди да се размотаят последните сантиметри от кълбото. Но появата на Рейчъл и на Ели някак си промени атмосферата и той без особено съжаление се прибра, когато, двайсет минути по-късно, жена му извика, че Гейдж не бива повече да стои навън и че навярно ще се простуди от ледения вятър.
Преди да се прибере, свали хвърчилото, което след всяко подръпване на канапа с нокти и зъби се бореше да остане в небето, но накрая все пак се предаде. Лекарят пъхна под мишница лешояда с черни крила и опулени, кръвясали очи и отново го заключи в шкафа. Вечерта Гейдж изяде огромна порция наденица с фасул; докато Рейчъл го преобличаше за през нощта в непромокаемите му гащички, Луис дръпна Ели настрана и й изнесе цяла лекция за разхвърляните наоколо стъклени топчета. При други обстоятелства навярно щеше да й закрещи, защото Ели имаше навика да се държи надменно — и дори нагло — в случаите, когато бе допуснала грешка. Луис разбираше, че реакцията й е естествена, но въпреки всичко се вбесяваше, особено когато беше уморен или дъщеря му преиграваше. Но тази вечер той бе в отлично настроение от прекарания на полето следобед, а Ели бе необичайно сговорчива. След като обеща в бъдеще да внимава повече, тя отиде да гледа телевизия в хола — в събота вечер й бе разрешено да остане пред телевизора до осем и половина — предимство, което малката ценеше безкрайно. „Прекрасно, проблемът е разрешен и може би намесата ми ще се окаже навременна“ — помисли си Луис, без да знае, че опасността не се крие в топчетата на Ели, нито в безобидните детски болести, а в един голям камион на „Оринко“, в пътя, който преминава покрай къщата им… както ги бе предупредил Джъд в деня на пристигането им в Лъдлоу.
Луис се качи на горния етаж петнайсет минути след като Рейчъл бе сложила сина му да спи. Намери го да лежи кротко в леглото си; все още не беше заспал, взираше се доволно в тавана и смучеше от шишето с биберон, където имаше още няколко глътки мляко.
Луис взе крачето на детето, повдигна го и го целуна.
— Лека нощ, Гейдж — прошепна той.
— Хвърчило пуска, тате! — рече Гейдж.
— Хвърчеше много високо, нали? — попита Луис и изведнъж усети, че очите му се насълзиха. — Хвърчеше чак до небето, приятелю.
— Хвъъчи — избърбори детето, сетне се обърна на другата страна, затвори очи и моментално заспа.
Застанал на прага, Луис хвърли последен поглед към него и забеляза как от гардероба, чиято врата беше открехната, надничат зеленикави очи. Сърцето му се сви, а устните му се разтегнаха в грозна гримаса.
Отвори вратата и си помисли…
(Зелда, Зелда е в гардероба, а почернелият й език виси от устата й)