Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
— Мисля, че не, но е възможно.
— Трябва веднага да разбереш това със сигурност.
— Как?
— Просто отбиваш някъде по пътя, спираш и изчакващ малко. Ако трябва да се отървеш от този дръвник, можеш ли да се оправиш сам дотук?
— Сигурно.
— Добре тогава, провери го внимателно и ако забележиш нещо подозрително, отърви се от него.
— Добре.
— И се обади пак след един час. Хендерсън, осемдесет и четири, тридесет и едно. Дръж ни в течение. Може би ще изпратим някой да те посрещне.
Отпред луната изгряваше иззад дърветата и предметите в кабината започнаха да се различават на слабата й светлина. Бързо и безшумно Виктор бръкна в чантата си, извади пистолета „Берета“, който беше купил в Антигуа, без Спина да разбере това, и го пъхна под ризата си във висящия през рамото му кобур.
— Да карам ли по-бързо? — попита Еди.
— Продължавай така. Нещо ми се гади. На завоите така люшка, че ми се обръща стомахът.
— Сигурно сте изморен, мистър. По-добре да се опитате да подремнете.
— Не ми е до сън, Еди. Имам да мисля за сума неща. Мисля си за теб. Ти си индианец, нали?
— Баща ми беше индианец — каза Еди и по навик потрепна и се усмихна виновно. — Семинол. Едно от местните индиански племена.
— Чувал съм за семинолите. Индианците от блатата, а? Когато бях в Корал Гейбълс, там показваха селище на семиноли — туристическа атракция. За пет-десет цента може да снимаш индианка, която кърми бебето си. Баща ти също ли живееше в Ню Ривър Инлет… или, може би, в Саймън Дръм?
— В Саймън Дръм. Преди няколко години там още живееха две-три индиански, семейства. Трябваше да се преселим заради децата. Най-малката е болна от паралич. Там не можеха да я лекуват както трябва, та се преместихме в Инлет и сега два пъти седмично я водим в Бискейн.
— Как е тя сега?
— Доста добре. През последните няколко години почнаха да се справят с тази болест.
— Паралич, а? Лоша работа.
— Докторът каза, че пет години трябва да се занимаваме само с нея. Специални грижи. Детето не беше стъпило в училище до миналата година. Всичките пари отиваха за лечение. През всичкото време все за нея трябваше да мислим. — В гласа му се промъкнаха плачливи нотки. Виктор усети, че нещо го е изплашило. „Сигурно е видял пистолета“, помисли той.
— Да, това е истинска беда, Еди. Като те слушам, доста привързан си към семейството. Най-скъпото нещо за човека, изглежда, е семейството. Човек все гледа да се върти около семейството, доколкото е възможно, нали? Само едно ме смущава в теб и в тъжната ти история, Еди, и понеже искам да съм спокоен по този въпрос, не е зле да запалиш лампата и да ми подадеш шофьорската си книжка.
Шофьорът включи осветлението в кабината, извади книжката от джоба на ризата си и му я подаде. Виктор я разгледа.
— Снимката е хубава, Еди, но тук пише, че живееш в Йехо Джънкшън. Защо?
Еди всмукна бузите си, после лицето му застина в глупава, мазна усмивка.
— Живял съм там три месеца и по това време извадих книжката, това е всичко.
— И не си се потрудил да смениш адреса, когато си се преселил в Ню Ривър Инлет. Какво пък толкоз. А сега това твое семейство живее в Инлет?
— Да.
— Но ти каза, че трябва да се прибереш у дома при жена си в Седж Бей. Съвсем ме объркваш, Еди. Не зная какво да мисля за тези твои истории, една с една не се връзват.
— Това беше просто оправдание, мистър. Исках да се прибера по-рано и казах първото нещо, което ми хрумна.
— Звучи правдоподобно, предавам се. Но кажи ми само още едно нещо, Еди. Задоволи любопитството ми: колко ти плащат за тази работа?
— Да ви закарам до Форт Пиърс?
— Щом така ти харесва повече. Да, да кажем за това.
— Седемдесет и пет. По-малко от обичайната тарифа. Мистър Акс не плаща извънредни за нощна работа.
— Е, макар и малко, но помага да покриваш разходите.
— И още как.
— Тези черни пътища вдясно, които подминаваме, накъде водят?
— Сигурно надолу, към някоя река. Не зная. Тук е пълно с реки.
— Свърни в следващия. — Виктор пъхна ръка в ризата и стисна пистолета, без да го изважда.
— Това пък защо? — попита Еди.
— След малко ще разбереш — каза Виктор. — Прави, каквото ти казвам.
Морено отби катафалката в следващия просека и в същия миг Виктор се пресегна и изключи фаровете. Изненадан от внезапния мрак, шофьорът натисна рязко спирачката, после изви волана, за да изправи колата, която занесе по калта в страничния път. Той се стесняваше по нанадолнището, ограден от двете страни от плътна маса ниски бодливи палми. Морено намали съвсем скоростта и превключи на първа.
— Спри тук! — изкомандува Виктор. Колата спря с подплъзване.
— Излез!
Морено като че ли не чуваше. Той продължаваше да стиска волана с дясната си ръка, а с лявата бърникаше в жабката.