Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
Когато Виктор, без да откъсва поглед от предното стъкло, извади пистолета и го насочи към гърдите му, Морено вдигна бавно ръце до ушите си като новопокръстен при обред на религиозна секта. Виктор се пресегна, отвори жабката и измъкна отвътре стар автоматичен колт.
— За какво ти е това желязо? — попита той. — Боиш ли се от нещо?
— Два пъти вече ме ограбват. Шофьор, който не носи патлак в днешно време, е направо луд.
Виктор размаха беретата под носа му.
— Да се връщаме на пътя, Еди. Струва ми се, че ще се случи нещо интересно.
Морено излезе от колата и Виктор му даде знак да върви отпред. На лунната светлина той изглеждаше съвсем дребен с детската си глава върху тесните, отпуснати рамене. Минаха обратно петдесетте ярда до пътя, а там Виктор го изблъска пред себе си в ниските храсти.
— Няма да нервничиш, Еди. Няма да вдигаш глава, слушай ме и всичко ще бъде наред.
— Мистър, няма ли да ми кажете защо е всичко това?
— Когато му дойде времето, Еди, когато му дойде времето. Ще почакаме тук малко да видим дали няма да се случи нещо, което да потвърди растящите ми подозрения.
След пет минути сред тихите нощни звуци в околиите гъсталаци Виктор долови съскането на автомобилни гуми по асфалта. Секунди по-късно покрай тях, по посока към Китс Холоу, бавно мина буик със загасени фарове. Колата пропълзя в петнистата сянка на дърветата, пърпорейки с ауспуха, и след малко сивата й маса се сля с дърветата.
— Май пак нечий акумулатор се е изтощил, а, Еди? — обади се Виктор. — Добре, а сега да се поразходим из гората.
Поеха обратно по черния път, Морено малко пред Виктор; подметките им затъваха във влажната мъхеста почва, а те вдишваха тъмния ухаещ въздух на Евърглейдс. Бакърената месечина беше изгряла над блатото и осветяваше безформената водна площ между стволовете на кипарисите. Дебела разпокъсана пелена от мъгла се стелеше над водата. Виктор вървеше с насочен в гърба на Морено пистолет, а слепоочията му пулсираха. Откъм блатото в низината долиташе тихият съсък на насекоми, сякаш някъде далеч изпускаха пара; няколко чапли, сгушили се в шубраците, пропляскаха крила, сетне се стаиха отново.
— Тихо място — каза Виктор. — Може да прекараш цял месец тук и да не видиш жива душа.
— Долу има някаква къща — подхвърли Морено през рамо.
На едно хълмче край блатото се очертаваше призрачна старинна сграда с портал и те заслизаха към нея по стръмния склон. Изящното някога стълбище, вече протрито и прогнило, водеше към веранда, от която беше останал само сивият гредоред. На портала, висок и широк, нямаше врата, липсваха и стъклата на прозорците, от които боята се беше излющила отдавна. Някъде в тъмата се разкиска кукумявка.
— Било е къща — каза Виктор. — Когато мене още ме е нямало на този свят. А и тебе.
Той напрегна слух. В тъмнината отвред долитаха тих цвъртеж и нощните призиви на животните, близо до тях нещо прошумоля в тревата. Сърцето му се сви. Изпитваше ужас от влечуги.
— Там има привързана лодка — обади се Морено. През последните няколко минути страхът беше поизтънил гласа му, а и дъх не му достигаше. Той отри с пръсти потта от дълбоките бръчки по лицето си. — Тук често идват ловци, ловят нощем алигатори.
— Вече не идват — възрази Виктор. — Не идват в Евърглейдс. Дори аз зная това. По такива пущинаци се мотаят само туристи. И то през лятото, не през март. — Той остави за миг Морено, отиде до лодката и се върна. — Тази твоя лодка е продънена и пълна с вода. Струва ми се, че сега на няколко мили около нас няма жив човек. Сами сме. Еди, как мислиш, защо този буик ни следеше?
— Защо пък трябва да ни е следил, мистър? Бога ми, сигурно са били някои с мадами и са търсели къде да спрат.
— Със загасени фарове?
Морено сви рамене.
— Да ти кажа ли какво мисля аз? Мисля, че това е същата кола, която зави преди към Джексън Понд. Щом сме отминали, той се е върнал на шосето. Луната беше изгряла, фаровете вече не са му трябвали. Когато спряхме да се обадя по онзи телефон, и той е спрял. Чакал е там, някъде на двеста ярда зад нас, но нямаше как да го видим.
— Ако тази кола наистина ни е следяла, мистър, аз нищо не зная за това.
— Тук трябва да помислим хубавичко, Еди. И да решим дали е така. А сега ще взема да пребъркам джобовете ти, та затова дръж ръцете си нагоре, искам да разбера що за птица си.
Морено вдигна ръце, Виктор отиде до него и изпразни джобовете му, в които се оказаха няколко монети, халка за ключове, фенерче и оръфан портфейл. Виктор запали фенерчето, за да разгледа съдържанието на портфейла.