Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Лиса! — ахнах аз. Всичко в мен се завърна. И спомените, и емоциите. Последните по-скоро нахлуха в мен като бурен водопад. Ужас. Невероятен ужас. Тези емоции искаха отново да ме всмучат в нейното тяло, но аз не им позволих. Все още не. Борех се с тях, за да остана тук. Задъхано описах на Дмитрий какво се бе случило.
Той скочи още преди да съм довършила и облече припряно дрехите си. В този миг наистина приличаше на разгневен бог. Заповяда ми да се облека, като ми подхвърли някаква тениска с надпис на кирилица, за да я нахлузя върху късата си рокля.
Никак не ми бе лесно да го следвам надолу по стълбите, защото този път той въобще не положи усилия да забави крачките си заради мен. Когато стигнахме долу, отнякъде се разнесоха викове. После отекнаха заповеди. Не след дълго двамата се озовахме в щаба на пазителите. Кирова и другите учители вече се бяха събрали там заедно с повечето пазители в Академията. Сякаш всички говореха едновременно. През цялото време усещах страха на Лиса, както и че тя се отдалечаваше все повече и повече оттук.
Извиках им да побързат и да направят нещо, обаче никой, освен Дмитрий не повярва на историята ми, че са я отвлекли, докато някой най-после не се досети да потърси Кристиан в параклиса и чак тогава се убедиха, че Лиса е изчезнала от кампуса.
Кристиан се появи, залитащ, подкрепян от двама пазители. Доктор Оленски пристигна след малко, прегледа го и превърза кървящата рана отзад на тила му.
Най-после, казах си аз, ще предприемат нещо.
— Колко стригои бяха там? — попита ме един от пазителите.
— И как, по дяволите, са се промъкнали? — промърмори някой друг.
Аз ги изгледах втренчено.
— Какво?… Те не бяха стригой.
Няколко чифта изумени очи се вторачиха в мен.
— Кой тогава е отвлякъл Лиса? — попита сърдито Кирова. — Трябва да си ги видяла чрез твоите… видения.
— Не, не бяха стригой. Сигурна съм. Те… те бяха… пазители.
— Тя има право — обади се Кристиан, все още в ръцете на лекарката. Примигна болезнено, когато тя докосна тила му. — Бяха пазители.
— Това е невъзможно — възрази някой.
— Не бяха от пазителите в Академията. — Разтърках челото си. Опитвах се да следя разговора и същевременно да не прекъсвам връзката с Лиса, обаче това ми струваше много усилия. Раздразнението ми нарастваше с всеки изминал миг. — Ще се размърдате ли най-после? Тя все повече се отдалечава!
— Казваш, че група частно наети пазители са пристигнали тук и са я отвлекли? — Тонът на Кирова излъчваше подозрението, че им разигравам някаква шега.
— Да — процедих през стиснатите си от яд зъби. — Те…
Бавно, много внимателно се отърсих от всички мислени ограничения и се слях с тялото на Лиса. Озовах се седнала в някакъв автомобил от скъпите модели, със затъмнени стъкла, задържащи голяма част от външната светлина. За нас в Академията по това време на денонощието беше нощ, но за останалия свят навън си беше ден. Шофираше единият от пазителите, които бяха нахълтали в църквата. Друг седеше отпред — него вече го разпознах. Спиридон. Лиса седеше отзад с вързани ръце с още един пазител до нея, а от другата й страна…
— Те работят за Виктор Дашков — ахнах аз, като се вторачих отново в Кирова и другите. — Те са негови пазители.
— Принц Виктор Дашков? — попита единият от пазителите и изсумтя презрително. Сякаш съществуваше и някой друг с това име, освен шибания Виктор Дашков.
— Моля ви — простенах аз, стискайки главата си с две ръце. — Направете нещо. Те се отдалечават толкова бързо. Вече са на… — Във виденията ми се появи набързо профучала покрай колата пътна табела. — На осемдесет и трета магистрала. Пътуват на юг.
— Вече са стигнали до осемдесет и трета? Откога са на път? Защо не ни предупреди по-рано?
Погледнах тревожно към Дмитрий.
— Заради магията с внушението — заговори бавно той. — В колието, което Дашков й е подарил, е било заложено внушение да ме нападне.
— Никой не може да използва такъв вид внушение! — възкликна Кирова. — Никой не го е правил от векове.
— Е, явно някой го е направил. Докато успея да я обуздая и да й отнема колието, мина доста време — продължи спокойно Дмитрий. По лицето му не трепна нито един мускул. Никой не се усъмни във версията му.
Най-после цялата група се раздвижи. Никой не искаше да ме вземе със себе си, но Дмитрий настоя да ги придружа, тъй като бе осъзнал, че аз най-лесно ще ги отведа при Лиса. В зловещо изглеждащите черни джипове се настаниха три екипа от пазители. Аз пътувах в първия от тези автомобили със свръхвисока проходимост, като се настаних до Дмитрий, който седна зад волана. Минутите минаваха в тягостно мълчание. Разговаряхме само когато трябваше да му докладвам.