Скандална любов
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: bragg saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Скандална любов». Краткое содержание книги:
Ейдриън също я погледна с не по-малък копнеж.
— Горд съм, че ме гледаш така — каза той.
— Толкова си красив — отвърна Изабел.
Той се засмя тихо и свали панталоните си. Изабел простена при вида на мощните му бедра, на огромната му, набъбнала мъжественост.
— Мога да се взривя само като те гледам — прошепна тя.
Ейдриън измърмори нещо и се надвеси над нея. Изабел нетърпеливо го придърпа към себе си. Устните им се сляха. Той се намести между разтворените й бедра, а тя сключи крака около хълбоците му. Той проникна в нея. От гърдите и на двама им се изтръгна вик.
— Господи! — възкликна той. — Изабел, Изабел, нима е възможно вече да съм влюбен в теб?
Тя неистово се вкопчи в него, а той я прегърна едновременно силно и нежно.
— Надявам се. Много се надявам!
Никога не му разказа за Франсис. Той искаше да знае, но когато тя му обясни, че това не е важно, не и за тях двамата, Ейдриън уважи чувствата й и престана да настоява. Изабел знаеше, че той я обича така силно, както го обичаше тя. Не желаеше Франсис да попречи на щастието им. Нито пък искаше да мисли за бъдещето.
Но когато приближиха американския бряг, Ейдриън я попита:
— Кога ще ми кажеш, че ти си херцогиня Клейбъроу?
Изабел лежеше гола в обятията му в неговата малка, оскъдно обзаведена каюта.
— Ти знаеш! Знаел си през цялото време!
— Да, знам. Разпитах за теб веднага, щом те видях да стоиш на пристана.
Изабел беше сърдита, но почувства и облекчение.
— Можеше да ми кажеш, че знаеш.
— А ти можеше да ми кажеш коя си.
Тя замълча и се надигна. Той също мълчеше. Двамата се взряха един в друг.
— Не сега — каза тя накрая и го погали по гърдите. — Не сега, Ейдриън.
Ейдриън също се надигна и хвана ръката й.
— Не, сега. Знам, че не го обичаш. Знам, че обичаш мен.
— Винаги ще те обичам.
Лицето му се озари от радостна усмивка. Изабел обаче не се усмихна. Ейдриън усети безпокойство.
— Изабел, никога досега не съм искал да се женя. Но искам теб. Не само в леглото си. Искам да станеш моя съпруга. Искам да имаме деца, мънички синове и дъщери. — Беше ужасно напрегнат.
— Може би ще имаме, поне едно. — Продължаваше да не се усмихва. Обзе я паника.
— Ти няма да се върнеш при него. — Това не беше въпрос, а заявление.
— Как бих могла да избягам? — извика Изабел.
Въпросът й го изуми.
— Ти обичаш мен! Не знам какво е направил този негодник, но е разбил сърцето ти! Не можеш да се върнеш при него!
— Но да избягам? — Тя беше шокирана от тази мисъл, мисъл, от която цял живот се бе опитвала да избяга.
— Значи всичко е било само игра? — изкрещя яростно Ейдриън и скочи на крака.
— Не! Не е игра! Обичам те! Но, Ейдриън, аз съм Де Уорън.
— Искаш да кажеш, че за теб е по-важно да бъдеш херцогиня, отколкото да бъдеш с мен?
— Не! Искам да кажа, че Де Уорън винаги изпълняват дълга си, каквато и болка да им причинява това. Една Де Уорън не може да бяга от съпруга си и от съдбата си. Не може!
— О, господи! — изстена той, когато разбра, че тя с цялото си сърце вярва в това, което казва. — Ти наистина говориш сериозно.
Изабел затвори очи. Тя беше Де Уорън. Беше и част от Клейбъроу. И вярваше в лоялността, в дълга и в честта. Ако не вярваше, нямаше да бъде Изабел де Уорън Бракстън-Лоуъл. Ако не вярваше, щеше да бъде никоя.
Ейдриън излезе от каютата с пребледняло лице. Изражението му показваше, че знае, че никога няма да има това, което искаше. Което и двамата искаха.
Изабел остана три месеца във Вирджиния с Ейдриън Стоун. Престоят й бе изпълнен с горчиво-сладки емоции. И двамата се опитваха да не мислят за раздялата, и двамата отчаяно се опитваха да живеят само в настоящето. Изабел никога не бе изпитвала такава любов. Нито болка като тази, която изпита в деня на заминаването си от Америка.
До този момент той я бе опознал така, както една жена може да бъде опозната само от мъж, който я обича. Повече не повдигна въпроса дали тя ще напусне Франсис. Знаеше колко много я боли.
Отидоха на пристанището заедно. Изабел беше решила да не плаче, защото ако започнеше веднъж, нямаше да може да овладее бурята на емоциите си. Не искаше да се колебае. Колко лесно беше да остане с него, да загърби всичко досегашно. Ала не биваше изобщо да си позволява подобни мисли. На всяка цена трябваше да заключи съзнанието си за тях.
Ейдриън я прегърна. Под тях се полюшваше закотвен някакъв клипер, който смътно наподобяваше „Морски дракон“. Над тях небето бе безоблачно синьо. Пролетта беше навсякъде, само не и в техните сърца.