Скандална любов
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: bragg saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Скандална любов». Краткое содержание книги:
Слънцето залязваше. Плаваха вече цял ден. Това бяха първите му думи към нея. Беше се приближил безшумно, но Изабел не се стресна. От доста време стоеше сама на палубата и го очакваше.
— Изабел.
Тя се обърна с лице към него.
Въздействието му върху нея беше също толкова силно, колкото и преди. Той я зашеметяваше, спираше дъха й.
— Аз съм Ейдриън — каза той тихо, а погледът му се плъзна по лицето й изучаващо, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка нейна черта. — Ейдриън Стоун.
— Знам. Попитах.
Те се вгледаха един в друг. Сърцето на Изабел биеше бързо, сякаш бе уплашена. Ала това не беше уплаха. Беше желание. Желание, каквото не беше изпитвала никога досега. Диво, горещо, мъчително желание, което караше краката й да се подкосяват.
Той не беше изключителен красавец. Лицето му беше грубовато, челюстта му — прекалено масивна, носът — малко по-дълъг от необходимото. Очите му бяха кехлибарени и блестяха като злато. Беше небръснат, а косата му бе дълга и рошава. Беше много по-висок от нея, много по-едър, много по-силен. Струваше й се, че ще умре, ако я докосне.
Той бавно си пое дъх.
— Боже господи! Ти си най-красивата жена, която съм виждал. Цял ден си повтарям, че си сън, че не може да си истинска. Но ти си истинска, нали?
— Истинска съм — прошепна тя. Отчаяно й се искаше да го докосне.
Той вдигна ръка. Изабел чакаше, агонизираща. Пръстите му докоснаха високата извивка на скулите й. Тя затвори очи, молейки се да я вземе в обятията си. Не я интересуваше кой ще ги види.
Той рязко се отдръпна от нея и изруга. Изабел отвори очи и видя, че е ядосан. Не можеше да разбере защо. Той се завъртя на пети и си тръгна без да каже нищо повече.
След миг тя го последва.
— Спри — каза й той в коридора под палубите. Един мускул на врата му играеше. — Спри там, където си.
Изабел знаеше и без да й казват, че каютата зад гърба му е неговата. Облиза устни. Беше нервна и смутена, сякаш отново бе станала шестнайсетгодишно момиче.
— Не мога — прошепна тя.
Лицето му придоби студено изражение.
— Ти си дама — каза той, — а по пръстена ти разбирам, че си и омъжена.
— Да, така е — промълви тъжно Изабел.
— Толкова ли ти е лесно? Често ли го правиш така?
Въпросът му я ужаси.
— Не! Никога, никога не съм изневерявала на мъжа си през седемте години, откакто сме женени. До днес.
Той хвана ръцете й и я придърпа към себе си.
— Истината ли казваш?
Очите й казваха истината.
— Да.
Той я стисна още по-здраво. Заболя я. Но не я бе грижа.
— Не разбираш ли? — Почти крещеше. — Не искам просто да прекарам една нощ с теб. По-скоро изобщо не бих те имал.
Това вече беше твърде много. Изабел изстена, вкопчи се във фината му бяла риза и се озова притисната към гърдите му.
— Ейдриън, аз също не искам само една нощ!
Тялото му я прикова към коравия дюшек на койката. Изабел продължаваше да стене от възбуда. Той разбра, отметна полите и фустите й, разкъса долните гащи и докосна горещата й, гладка плът. Тя изкрещя силно и мигновено достигна кулминацията, погълната бе от мощната вълна на екстаза.
— Господи, Изабел! — възкликна Ейдриън.
В очите й заблестяха радостни сълзи.
— Беше ми за пръв път — прошепна тя и наистина се разплака. Той не я разбра, но усети промяната в нея. Взе я в обятията си и я притисна в силната си прегръдка. За пръв път откакто бе станала жена, Изабел плачеше за себе си. Плачеше заради болката, която й бе причинил Франсис, заради изгубената си невинност, заради разбитите си илюзии. Плачеше за това, че бе срещнала Ейдриън чак сега, когато бе вече твърде късно. Плачеше, защото за пръв път от много години насам се чувстваше в безопасност, най-сетне бе намерила своя пристан.
— Сигурно ме смяташ за луда — каза тя накрая. Беше минало много, много време.
По-късно Ейдриън щеше да й каже, че е изплаквала мъката си с часове.
Той още я държеше в прегръдките си, а тя, полугола в разкъсаните си дрехи, се беше притиснала към него.
— Никога не съм виждал жена с толкова разбито сърце — отвърна тихо той, като хвана косите й и ги разплете. — Искаш ли да ми разкажеш?
Изабел се усмихна. Усмивка, в която се преплитаха радост и тъга.
— Не. Не сега. Може би никога. Сърцето ми вече не е разбито. Ти го спаси.
Той се усмихна и нежно я целуна по челото.
— Радвам се.
Изабел не знаеше колко греши. Сърцето й тепърва щеше да стане на парченца.
Тя го гледаше как се съблича. Гърдите й горяха от безбройните ласки. Лежеше сред разкъсаните си дрехи върху едничкото одеяло, с което спеше той. Вече познатата топлина пулсираше между бедрата й. Очите й се взираха с жаден копнеж в мускулестата му гръд.