Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Но след половин секунда разбра, че не е реакция на страха, макар да нямаше по-добро обяснение. Сякаш бе докоснал гореща електрическа крушка, само че не с пръсти, а с цялото си тяло. Преди да произнесе наум: „Какво е това, по дяволите?“, цялото му тяло пламна. Сякаш някой го беше залял с керосин и го беше подпалил. Нададе болезнен вой и се измъкна изпод коляното на чичо Фестър. Но и самият Фестър слезе от него, като крещеше, после започна да се въргаля по пода, сякаш дрехите му горяха и той се опитваше да ги загаси.
Докс опъна веригите. Сигурен беше, че гори, но нямаше никаква представа откъде идва огънят и защо не вижда пламъци. Една разумна мисъл успя да се формира в мозъка му: „От трън, та на глог“. След това единственото, което можеше да прави, е да вие от болка и да се надява, че всичко скоро ще свърши.
34.
Секунда след като Боаз включи устройството, от долната палуба на яхтата се чу какофония от писъци. Сред тях разпознах баритоновия рев на Докс. Обзеха ме противоположни емоции: облекчение, че е жив, и ужас от силата на болката, която предизвикваше този агонизиращ вик.
Стоях безпомощен, вдигнал пистолета пред себе си. Държах вече оръжието с две ръце и чаках някой да изскочи навън, за да го застрелям. Нищо не се случи. Само писъците станаха още по-силни.
С периферното си зрение забелязах движение по съседния плавателен съд. Хвърлих поглед надясно и наляво, за да се убедя, че не ме грози опасност. Цивилни. Надничаха от яхтите си, за да видят какво предизвиква тази бъркотия.
— Какво става там? — извика на английски бял мъж от яхтата вляво от мен.
— Полицейска акция, господине — изревах в отговор с най-добрия си командирски глас. — Моля ви, останете на яхтата си и стойте близо до пода. Може да има престрелка и не искам семейството ви да пострада.
Човекът изчезна, без да каже дума повече. Писъците продължаваха. По дяволите, защо не се опитват да избягат от лодката?
— Спри го! — наредих на Боаз. — Може да са заклещени някъде. Ще сляза.
— Спрях го — отвърна ми той.
С периферното си зрение си го видях да вади пистолет от колана на панталона си. Обърнах се наполовина към него, но той беше насочил пистолета към лодката, не към мен.
— Стой там — казах му. — Може пак да ни потрябва жега — скочих на палубата и отидох до стълбите.
Писъците бяха престанали. Спрях пред входа и погледнах надолу, след това се отдръпнах. Очите ми бяха адаптирани към силната светлина навън и не можех да видя какво става в тъмното. Свалих си черните очила и ги пъхнах в джоба.
Надникнах бързо отново. Нищо. Все още никакви писъци.
Имаше само шест стъпала. Прескочих ги и се приземих в клек на долната палуба. Завъртях се с насочено оръжие и се огледах за някаква опасност. Пак нищо. Намирах се в тесен коридор. В него имаше три врати отдясно, всичките затворени и с малки прозорчета.
Отидох до първата врата, надникнах набързо през прозорчето и пак върнах погледа си в коридора. Нищо.
Проверих и втората по същия начин. Отново нищо.
Погледнах и третата. Докс лежеше по гръб, окован във вериги. Гологлав мъж с покрито с кръв лице и нож в ръката се олюляваше към него.
Сграбчих дръжката. Беше заключено. Мамка му.
Отстраних се, затворих едното си око, така ако хвръкнеше някоя осколка към мен, щях да ослепея само наполовина. Насочих пистолета и пуснах три бързи изстрела в бравата. Оръжието просъска тихо и даде обратен откат в дланите ми. Покрай мен прелетяха трески.
Отстъпих и ритнах вратата до дръжката. Тя се отвори с трясък навътре. Гологлавият се обърна с лице към мен. Пуснах му два откоса в гърдите. Той се олюля назад към стената и падна на пода.
В стаята нямаше никой друг, освен Докс. Коленичих до него с вдигнато към тавана оръжие и обърнат с лице към вратата.
— Колко още хора има на яхтата? — попитах го. — Знаеш ли?
— Още един — промърмори той. — Още един.
— Хилгър?
— Не. Друг е. Според мен е заключен в някоя от…
От вратите по-надолу отекна стакатото на половин дузина изстрела с пистолет. Човекът, за когото Докс говореше, беше в някоя от каютите, които подминах. Прозорците на вратите бяха малки, а аз бързах. Сигурно съм го пропуснал.
Нямаше зад какво да се прикрием в помещението. Придвижих се внимателно покрай стената, като държах пистолета насочен към вратата и чаках.
Нищо не се случи. Този човек не беше глупав. Беше много по-изгодно да се защитава в статична позиция, отколкото да напада. Той го знаеше и чакаше да мина покрай него, като излизам.
По дяволите, нямах време за такива игрички. Охраната на клуба, ченгетата… трябваше да изчезваме оттук.