Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Минахме през друг изход към онази част на летището, която предполагах, че е запазена за частни самолети. На пистата имаше над двайсет малки аероплана. Канезаки ни закара до единия. Вратата се отвори и по стълбите слезе млад, късо подстриган мъж. Гърбът му беше изправен, панталонът — с идеален ръб. Ако не беше морски пехотинец, то значи морските пехотинци не съществуваха.
Канезаки натисна един бутон и страничната врата на вана се отвори. Той слезе и отиде при морския пехотинец от другата страна.
— Двама за транспортиране — каза Канезаки. — Плюс мен.
— Господине — отвърна морският пехотинец, — нямам разрешение за други пътници.
— Ела с мен — подкани го Канезаки и двамата с младия мъж се отдалечиха, за да не ги чуваме.
Гледах как си говорят. Канезаки жестикулираше, а морският пехотинец кимаше и слушаше.
След минута се върнаха. Морският пехотинец протегна ръка на Докс.
— Господине, може ли да ви помогна да се качите на борда?
— Можеш, синко. Радвам се, че са пратили морски пехотинец. Само ми дай пет минути с тези негодници, става ли?
— Тъй вярно — отвърна младият мъж и се отдалечи уважително.
— Това е отношение към ВИП — каза Докс. — С какво го заслужих?
— Самолетът е от малката ескадрила на ЦРУ — обясни Канезаки. — Преди превозваше едни много лоши хора на много тайни места. Сигурно сте чели за това във вестниците. Нищо повече няма да кажа.
— Знаем за тази програма — вметна Боаз.
Канезаки се усмихна.
— Знам, че знаете. Вие сте част от нея.
— Какво каза на пилота? — попитах аз.
Канезаки сви рамене.
— Най-вече му припомних за срама, който ще носи цял живот, ако сега отлети и остави ранен морски пехотинец.
— Това съм аз — каза Докс. — Надявам се, не си споменал, че и Джон е служил в армията.
Канезаки се засмя.
— Не съм. Сигурно съм забравил.
Докато гледах Канезаки, неочаквано се развълнувах. Толкова много ми напомняше за Тацу. По начина, по който се осмеляваше да излиза извън системата, за да помогне на правдата да възтържествува. По начина, по който си затваряше очите за някои неща, за да накара другите да помагат на пъклените му планове с благородни цели.
— Прав ли съм да предположа, че въпреки неочакваното отсъствие на Джим Хилгър от яхтата, все още всички ние искаме да… го пратим по-рано в пенсия? — попита Боаз.
— Разбира се, че си прав да предполагаш така — потвърди Докс. После се обърна към мен. — Знаеш ли къде да го намериш?
— Можеш да ме попиташ, след като се качим на самолета — отвърнах. — Когато няма да сме в присъствието на чужд разузнавач. — Обърнах се към Боаз. — Не се обиждай.
Боаз се усмихна.
— Няма.
— Не ми пука, дори Боаз да е от Марс — заяви Докс. — Бих му поверил живота си по всяко време. И се надявам, че и той би направил същото — погледна към Боаз, който кимна. — Освен това човекът разбира от хубави вицове. За разлика от някои хора, които бих споменал, независимо от наличието на други положителни качества у тях. Кажи ми къде да намерим този нещастен, насран малък чекиджия, това лайно миризливо, тази мръсна свиня и окаян педал, и да го убием като куче, каквото всъщност е?
Боаз се изпълни с респект. Но преди да помоли Докс да повтори всички обиди, аз се намесих:
— Никого няма да търсим. Едвам ходиш. Начинът, по който дишаш, ми подсказва, че ребрата ти са счупени, но засега морфинът заглушава болката.
— Само натъртване е — възрази Докс и направи физиономия. — И по-зле съм бил.
— Лъжеш — каза Боаз със странен британски акцент.
И двамата избухнаха в смях, Докс стенеше, докато се смееше. Аз обаче не разбрах шегата. Когато спряха, Боаз продължи:
— Вярно е, аз съм чужд разузнавач. Но това е официалната ми работа. А за тази операция не съм уведомил началниците си.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Нафтали е брат на Гил.
— Да му се не види! — възкликнах. — Стори ми се, че виждам у него нещо познато.
— Да, прилича на Гил. И е опасен също като него. Смята, че ръководството ни не е достатъчно мотивирано да отмъсти за смъртта на брат му.
— Такива са началниците — подхвърли Докс. — Или не правят достатъчно, или се престарават, никога не уцелват златната среда.
— Значи си тук по собствена инициатива? — попитах Боаз.
Той сви рамене.
— Да речем, че някои хора… с радост ще си затворят очите какви сме ги вършили с Нафтали, докато сме били във ваканция. Знаеш как става. Понякога хората искат някои неща да се свършат, но не искат да знаят как. Нямат желание подписът им да стои под тях. Мисля, че ще запомним бившия американски военен министър Ръмсфелд със „синдрома на гумените ръкавици“. Никакви отпечатъци, никакви улики.