Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Стоях на колене в задната част на вана на Канезаки. Колата беше товарна, а не пътническа и имаше само две седалки отпред. Бяхме спрели на паркинга на яхтклуба. Нафтали беше по диагонал, с лице към нас на около шест метра. И двата вана имаха фалшиви регистрационни табели, поставени с магнити върху истинските. Защитни слоеве.
— Добре, добре, всичко е наред — съобщи Боаз и продължи да се разхожда с въдица на рамо. Фотографските принадлежности и резачката за метал бяха в раницата на гърба му, а никонът висеше на шията му. Носеше бейзболна шапка и слънчеви очила, разумна защита срещу силното тропическо слънце. Русата перука се показваше изпод шапката и чисто практически беше трудна за обяснение, но със сигурност щеше да заблуди свидетелите. Останалите бяхме облечени по подобен начин.
Наблюдавах го как върви по първия перпендикулярен кей. С бинокъла виждах имената на някои от лодките, но не на много. „Океански изумруд“ я нямаше в полезрението ми.
— Не я виждам още — чух го да казва и видях как завива. Върна се на главния кей, след това повтори упражнението с втория перпендикулярен. Разгледах района, търсех някой да реагира на действията му. Всичко изглеждаше наред.
Пак обърнах бинокъла към него и го видях да върви по третия перпендикулярен кей, след това по четвъртия. Започнах да се изнервям. Ами ако са в открито море? Може би Хилгър се е изплашил, решил е, че са останали прекалено дълго в Сингапур, насочил е яхтата на север към Малайзия или на юг към Индонезия. Или пък е сменил името на плавателния съд. Или пък разузнаването на Канезаки не струваше…
Боаз отиде до самия край на кея и зави надясно по последния перпендикулярен пристан. Тръгна бавно по него. Носовете на яхтите бяха насочени към мен, Боаз бе обърнат в същата посока и разглеждаше внимателно надписите.
— Тук е — каза той и продължи да крачи към края на перпендикулярния кей, сякаш се радваше на хубавите яхти. — По средата. Просто аз отидох до края.
— Тръгвам — заявих. Слязох от вана с въдица в ръка и гащеризон, който скриваше пистолета на бедрото ми. Сърцето ми започваше да бие силно от адреналина.
Прекосих паркинга и порите ми веднага се отвориха от лепкавата жега. Пред мен изникна червена тухлена сграда. От сателитните снимки знаех, че зад нея има плувен басейн. От него се носеха гласове и детски смях. Двама китайци в екипи за голф излязоха през вратата на клуба и тръгнаха към близкото голф игрище. Не ми обърнаха никакво внимание, когато се разминахме.
Тръгнах право по пътеката, която водеше към кея, въртях глава на всички страни, докато вървях, търсех някакви сигнали за опасност, но не виждах засега такива.
— На яхтата — никаква охрана — уведоми ме Боаз, избягвайки б-тата, п-тата и м-тата, които биха го накарали да допре устни.
— Разбрах — отвърнах му. Вече бях близо до втората редица.
— Според мен мястото е красиво, ще направя няколко снимки.
Продължих да вървя, не спирах да търся проблеми. На палубите на няколко от яхтите имаше малки празненства. Богати китайци на средна възраст и чужденци с бели капитански шапки, жени по къси панталони и горнища на бански, миришеше на бира и барбекю, чуваше се безгрижен смях. Разминах се с няколко души, които идваха или отиваха в главната сграда на клуба, всички бяха по къси панталони и със спортни обувки, с хубав тен и искрящо бели усмивки. За тези хора животът беше прекрасен. Никой от тях не ме погледна втори път.
Преминах и покрай четвъртия перпендикулярен кей. Вече виждах Боаз, който стоеше по средата на петия. Беше извадил триножника и професионална фотографска лампа на стойка. Лампата се намираше в центъра на огромен метален чадър, а цялото това нещо беше свързано с извънредно голям комплект батерии. Нагласяше устройство, което всеки минувач би помислил за светломер.
— Готов ли си? — попитах.
— Да.
Завих по петия перпендикулярен кей и се отправих към Боаз. Ръкавиците, които Канезаки предвидливо ми бе донесъл, бяха в джоба ми. Извадих ги, докато вървях. Оставих въдицата, посегнах под гащеризона и извадих пистолета. Държах го близо до крака си, заглушителят беше точно до коляното ми. Продължих напред. Щеше ми се да имам някакво прикритие, но теренът беше гол. Надявах се лъчевото оръжие на Боаз да е толкова добро, колкото твърдеше.
— Пет, четири, три, две, едно — изброих, докато вървях небрежно към него. — Сега.
33.
Отначало Докс си помисли, че изгарящото усещане е физическа реакция на страха. Все пак садистичният социопат, чийто убийствен гняв бе предизвикал, седеше върху него се опитваше да го скопи. Единственото нещо, което би го изненадало в този момент, би било като по чудо да не се напикае.