Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Фестър притисна слепоочието си до главата на Докс и отново се опита да го оттласне. Докс се дръпна съвсем малко назад и лицето на Фестър се приближи към неговото, тогава се извъртя като пепелянка и захапа мексиканеца за носа. В устата му шурна кръв и Фестър запищя, отдръпна се и му направи място. Докс се опита да се нагласи в него, но веригите пак го забавиха. Един лакът се заби в бузата му, но той се държеше. Вече почти не чуваше виковете на Фестър, цялото му същество беше съсредоточено в усилието да стиска й да стиска… само така можеше да го омаломощи и ако спре да го прави, ако това не повали Фестър на земята, където ще може да му скочи върху белите дробове или да го удари с коляно, с него беше свършено.
Фестър го удари пак с лакът, след това и трети път и изведнъж Докс усети, че пада. Не можа да се задържи с окованите си ръце и посрещна земята с рамото. Вкара краката навътре, опитваше се да се претърколи и да стане отново, но Фестър започна да го рита с все сила, беше излязъл извън контрол.
Докс продължи да се търкаля, а Фестър ревеше и не го оставяше нито за секунда. Единият ритник попадна в тила му и пред очите му причерня. Когато зрението му се оправи, видя, че Фестър е застанал пред него и следващият ритник попадна право в лицето му. Отметна глава назад, но нямаше какво да направи, за да се защити. Опита се отново да се претърколи, беше замаян, но Фестър лесно го прескочи и продължи да го рита.
Докс успя да се изтърколи до една от стените и да се свие като зародиш с лице към нея. През следващите минути Фестър си изкара гнева на гърба и краката на пленника. Не болката беше най-страшното, той беше прекалено надрусан с адреналин и страх, за да чувства каквото и да било, а пък и след толкова много удари вече всичко му се сливаше. Усещаше само някакви глухи тупвания, които отекваха през цялото му тяло, все едно беше попаднал под каменно свлачище.
Накрая спря. Докс премигна и изплю кръв, не знаеше дали е негова, на Фестър или смес от двете. Опита се да се изправи на крака, но не успя да помръдне. Почуди се дали Фестър не му е счупил гръбнака. Е, вече нямаше значение.
Усети ботуша на Фестър на рамото си, който с лекота го преобърна по гръб. Остана да лежи така безчувствен, изтощен и безпомощен. Фестър клекна до него, беше задъхан, носът му не приличаше на нищо и цялото му лице се бе превърнало в кървава маска. И тогава в ръката му се появи нож. Хвана Докс за косата и приближи лицето му към своето.
— Значи обичаш да си размахваш патката, а, педал? — просъска той. Зъбите му изглеждаха странно бели на фона на всичката тази кръв. — Знаеш ли какво ще направя сега? Ще ти я отрежа заедно с топките и ще ти ги напъхам в устата.
Докс изплю голямо количество кръв и слуз в лицето на Фестър. Направи го без да мисли, но веднага се зарадва. Без да иска беше отговорил на въпроса как ще напусне този свят и отговорът го задоволяваше. Може би не беше кой знае какъв героизъм, но само това можеше да стори в момента и той се възползва с надеждата да се разчуе.
Фестър избърса плюнката от лицето си и изтръска ръка. Притисна колене в гърдите на Докс и му изкара въздуха. Докс се опита да се измъкне, но все едно беше закован.
— Ето, сега ще ти го подам в устата, педал — изръмжа Фестър. — Надявам се да ти е сладко.
32.
— Как върви? — попитах по безжичното хендсфрий, закачено за ухото ми.
— Добре — отвърна Боаз. Думите му бяха малко неясни и разбрах, че говори, без да си мърда устните. — Прекрасен следобед. Досега не съм забелязал никой, който да прилича на съгледвач.
— Виждам те — казах и наистина беше така, нямаше как да пропусна хавайската му риза, дори и без бинокъл. Това беше част от прикритието, беше антитеза на човек, който се опитва да не се набива на очи. Ако така и така ще те забележат, по-добре да не се криеш зад невзрачно облекло.