Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Сега татко не се числеше към този клуб. Прекалено загрижен да достигне повишение и на няколко пъти претърпял печални провали от другите членове, той започна да гледа на ежегодните членски вноски като на неоправдани разходи.
Не знаех нищо за лекциите, докато един ден към края на ноември, минавайки по улицата, мистър Маккелър, без да каже нито дума, ми подаде един билет. Той беше мълчалив човек, и този необщителен маниер да действува без дори да се спре беше типичен за него. В билета пишеше:
„Ще се изнесе лекция от професор Марк Флеминг за произхода на маларията в помещението на философския клуб. Важи за един. 30 ноември.“
На определената вечер нетърпелив отидох в клуба, но с чувството, че едва зарастналите рани пак болезнено ще се отворят. Седях свит сред дебелите червендалести граждани, невъзмутими и цъфтящи в хубавите си сукнени костюми. Изчервих се, когато погледът на Маккелър се премести върху мен, без изобщо да ме познае. Но щом професор Флеминг заговори, изпаднах под обаянието на темата и на човека.
Марк Флеминг беше професор по зоология в Уинтънския университет, слаб, тъмен мъж, на около четиридесет години, с остри черти, подстригани мустаци и светли проницателни очи. Имаше някои блестящи проучвания върху двойно дишащи риби, излагал се бе на опасности в неизследвани земи по горното течение на Амазонка. Тази вечер, тъй като се обръщаше към неспециалисти, говореше полупопулярно. Но в лекцията имаше достатъчно наука, за да раздвижи кръвта ми.
Той проследи произхода на болестта, разисква вредите от нея и по-ранните погрешни теории за причините. После премина към първото наистина научно решение на проблема, описа опитите на Ролънд Рос да изолира паразита — това великолепно и мъчително изследване, увенчано накрая с откриването на „спорозоидите“ в слюнните жлези на един специален вид комари. На белия екран в дъното на помещението Флеминг ни показа диапозитиви, цветни микрофотографии, демонстриращи с точна последователност стадиите в развитието на паразита. Проследи живота му, циклите в кръвта на различните организми, в един от тях и човека. Обобщи предпазните мерки, които са изкоренили този бич в големи райони и които (той даде класическия пример) направиха възможно построяването на Панамския канал.
Щом свърши, аз дълбоко поех въздух. Имах въпроси и те щяха да му покажат горещия ми интерес към темата. Но го заобиколиха важни хора и те, въпреки че говореха глупости и незначителни неща, в същност ми попречиха да се доближа до него. А след малко, поглеждайки часовника си, сред усмивки и много ръкостискания той тръгна да хване влака.
Възбудата от тази лекция, съживила цялата ми страстна любов към науката, продължи няколко дни. Последва я реакция на дълбока депресия. Цяла седмица ходех с поглед в земята, страдах от мъката по една загубена кауза. И тогава изведнъж ме осени велика идея. Обикновено великите ми идеи се разпадаха през нощта. Външно блестящи, те не успяваха да устоят на безпощадната логика, която сам отправях срещу тях. Но тази идея беше нещо друго — тя се роди постепенно като сноп утринна светлина, проникнал през изпития мрак. Развълнуван, но с голямо внимание направих плановете си.
Следващата събота задържах пет шилинга от заплатата си, бързо се преоблякох, направих си пакет с някои неща от моя долап и слязох в кухнята за обяд.
— Побързай, бабо — усмихнах й се аз. — Искам да хвана влака в един и половина. Предстоят ми големи дела.
Старата жена беше сама в кухнята. Донесе ми чиния овнешко задушено, но без да ми се усмихне в отговор. Това ме изненада, имайки предвид новите приятелски отношения, създали се между нас. После, преди да седне с плетивото си, за да чака татко, а в събота той винаги закъсняваше, тя мълчаливо, с изключително сдържан израз ми подаде една картичка.
Поех я и я прочетох, като все повече се мръщех. Защо тия хора не ме оставят на мира? Конфликтната картичка носеше печат „Свещеническа къща на Светите ангели“. В нея се казваше: „Ще наминеш ли при мен в събота следобед в четири часа?“. И подписана: Дж. Дж. Рош.
Все още намръщен, но с напускаща ме вече неловкост, аз смачках картичката и я хвърлих в огъня.
Баба изглеждаше много заета с куката си, но след миг, без да вдига глава, каза:
— Значи няма да отидеш.
Упорито поклатих глава.
Очевидно дантелата много задоволяваше баба. Но тя говореше предпазливо.
— Представи си, че той дойде тук. Какво да му кажа?
— Кажи му, че ме няма — измърморих зачервен.