Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Последва дълго мълчание.
— Ето какво било — каза Кейт. — Религията приобщава към себе си това семейство по много странни начини — когато се обърна към мен, в очите й имаше някакъв необикновен израз. — Особени хора сме ние. Не мога да разбера защо продължаваш да живееш в тази къща.
Не отговорих.
Виждайки колебанието ми, Кейт се засмя леко, хвана ме през рамо, притисна сухата си и напукана като преди буза в моята.
— О, господи — рече тя, — животът е ужасно нещо.
Тя се обърна, върна се в кухнята, а аз бавно се качих по стълбите и без да свалям работния си комбинезон, легнах на леглото. Нямах сили да се преоблека. Кейт убеди татко и баба да отидат с нея в Барлоун на чай. След малко чух как входната врата хлопна, когато те излязоха. Софи вече си беше отишла. В къщата останахме само двамата с дядо.
Следобедът беше много спокоен. Сложил ръце под главата си, аз се опитвах да извикам във въображението си онези видения, които за мен бяха чудесен начин да избягам от действителността — нищо чудно, че Рийд ме нарече „меланхоличният мечтател“. Но споменът за току-що разигралата се долу сцена ме държеше на земята. Мисълта ми непрекъснато се връщаше към нея като куче към сух кокал, не с надеждата да се нахрани, а от някакво нервно упорство.
Приличаше ми на заговор, за да разбият и последните ми илюзии. Обръщането на Мърдок към църквата представляваше просто пародия на отминалата ми религиозна страст.
Татковото скъперничество, абсурдно и унизително, стана мания. Сега той пиеше чай без захар и мляко, практически живееше с грахово пюре и се обличаше на тъмно, за да пести газта. Какво правеше с остатъците от сапуна и свещите, беше просто невероятно. Ако нещо в къщи се счупеше, той сам го оправяше. Оня ден го заварих с кожена връв и пирони да оправя подметките на обувките си.
О, господи, как мразех парите, самата мисъл за тях ме отвращаваше. А в същото време по цели дни мечтаех да ги имам достатъчно, за да постъпя в университета и да се занимавам с любимата си работа. Въпросът на Кейт продължаваше да бръмчи в главата ми. Защо не напусна тази къща? Може би съм слаб, страхувам се от рисковете на неизвестното. Но имаше и друга причина. Не толкова от привързаност, колкото от остро чувство за отговорност, без съмнение наследено от някой старозаветен прародител от бабина страна, чувствувах как не мога да изоставя дядо. Сигурно ще изпадне в беда, ако не стоя край него да го наблюдавам. Но каквито и да бяха причините, явно съдено ми бе да умра в този малък град.
Инстинктивно помислих за Алисън, засегнат от жестоката несправедливост в спокойствието й и въпреки че копнеех за нея, спомних си разказите на Луис за похожденията му. Несъмнено те бяха съвсем долнопробни, но аз започнах да чувствувам като признак за някаква презряна слабост това, че сам никога не съм изпитвал удоволствието на такива преживявания, каквито той ми описваше. В романите, прочетени от мен, младежи с моето положение вече са напълно просветени от някоя хубава жена, разделена със съпруга си, не яростна хубавица, разбира се, но обикновено очарователно малко същество с весели очи и широка щедра уста. Но съществуваше ли такава в Ливънфорд? Усмихнах се горчиво при абсолютната нелепост на тази мисъл. Няколко момичета от бояджийската фабрика бяха добре познати на чираците, но видът на наглите им червени лица, грубите им забележки, разменяни, докато топуркаха покрай нас, наметнати с шалове и обути в дървените си обувки, бяха достатъчни да охладят дори страстта на Луис, да не говорим за моето плахо сърце. Тежко въздъхнах, станах и започнах да събличам работните си дрехи.
Изведнъж чух звънеца. Звънеше се тихо, но това ме разтревожи. Сега повече от всякога ми бе трудно да отворя входната врата.
Слязох долу. На прага стоеше жена, благоприлична жена на средна възраст, съвсем непозната, облечена в тъмносиво, с меки сиви памучни ръкавици, черна шапка и ръчна чанта. Имаше вид на човек, който работи с ръцете си — навярно икономка, но общо взето по-значителна, и странно, вълнуваше се повече от мен. Създаваше впечатлението, че е чакала доброжелателното було на вечерта, за да се реши да дойде до прага на Луамънд вю.
— Това ли е къщата на мистър Гау?
Сърцето ми, окуражено от нейната плахост, отново слезе в петите.