Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Макар много да четях и смътно си спомнях, че в Дъблин мама ме е водила на „Пепеляшка“, никога в живота си не съм бил на истинска пиеса. Завесата се вдигна и усетих трепетно вълнение. Скоро съвсем се увлякох. Този свят аз толкова често съм виждал в мечтите си, свят, където хората говорят само остроумни неща, където смели души изгарят живи в чисти бели пламъци. Със своите впечатлителни, жадуващи сетива поглъщах всяка дума.
Напуснах театъра силно опиянен. Аз също исках да сграбча живота с двете си ръце, да изпитам онези радости, които досега са ми се изплъзвали. Пламтящи и похотливи образи сладострастно се изправяха пред мен.
Театърът се изпразни рано, беше едва десет и половина. Сега по улиците имаше по-малко хора, някои дори бяха съвсем безлюдни. Тръгнах към Джеймс скуеър, едно малко открито пространство в центъра на града, заградено между централната поща и голям универсален магазин, чиито стъклени витрини оставаха осветени цялата нощ. Луис с усмивка на знаещ човек ми е подхвърлял разни намеци за Джеймс скуеър.
Започнах да вървя нервно напред-назад по широкия тротоар на площада. Няколко представителки на противния пол правеха същото, от време на време се спираха с разсеян вид, сякаш чакаха автобуса. Едната беше изключително едра, като че ли ще се пръсне във всички посоки. Носеше голяма шапка с пера, а на краката си, приличащи на краката на пиано, стегнати с връзки обуща.
— Здравей, миличък — майчински ми измърмори тя, когато мина покрай мен.
Другата беше висока, слаба, тайнствено покрита с воал, цяла в черно. Вървеше съвсем бавно, леко приведена. От време на време кашляше, но много внимателно, в носната си кърпичка. Усмихна ми се уморено и това смрази кръвта ми. Спрях се смутен и уплашен. Не виждах нито една, която да има макар и далечна прилика с чудесните видения на възбудената ми фантазия. Може би в центъра на площада ще ми провърви повече.
Пресякох улицата и стигнах до малка градина с орнаменти, украсена със статуи и пресечена от пътеки. Тук беше по-тъмно, по-романтично. Имаше и повече разхождащи се. Добил смелост от многообещаващите сенки, аз закрачих по централната пътека. Приближи ме едно момиче с тяло младо и съблазнително в тъмнината. Когато отмина, аз застанах мирно и се обърнах. Тя спря и ме погледна заднишком. Щом разбра, че се интересувам от нея, обърна се и бавно, с подканящо движение на главата продължи напред.
Кръвта ми шеметно пулсираше във вените.
Постоях така за миг. Да я последвам ли, или да почакам пак да обиколи малката градинка? Затворен кръг е, трябва да се върне от тук. Седнах треперещ на пейката в края на пътеката. И едва когато един мъжки глас се обърна към мен, разбрах, че на нея седи още някой.
— Имате ли цигарка, приятелю? — Бръкнах в джоба си и извадих пакет цигари.
Смътно виждах, че той е застаряващ мъж, нещастник, в същност истински скитник.
— Благодаря, друже. А огън нямате ли?
Под голите дървета в тъмната градина аз бързо драснах клечка кибрит и я поднесох към цигарата му. Пламъкът в шепите ми за миг освети останките от човешко лице. После угасна.
Дълго седях на пейката неподвижен, дадох му и другите си цигари. Тръгнах тежко към гарата. Краката ми бяха толкова слаби, че едва се държах прав. Хванах последния влак.
В купето бях сам. Седях, загледан в дървената преграда пред мен. В последна сметка няма нищо, нищо в живота, което да не се разби до край. Продадох колекцията си, законното си притежание… и за какво?
Изведнъж забелязах малка дупка, която някой злонамерен пътник беше пробил в дървото на отделящата купетата преграда. Смазан, съкрушен от безнадеждност и ужас, аз все пак станах, тласкан от неизразимо любопитство и прилепих око към малката дупка.
Но другото купе беше празно, съвсем празно.
Пета глава
Зимата продължи влажна, дъждовна. Сега работех на един лек струг и примирил се с едно бъдеще в завода, се опитах да проявя интерес към машината. Но умът ми продължаваше да витае другаде. Правех грешки. Усещах как Джеми започва да ми се ядосва.
Един ден към средата на декември той дойде намръщен до тезгяха ми с метален предавателен лост в ръка.
— Погледни, Роби — каза той грубо. — Трябва да се постегнеш малко!
Изчервих се до уши. За пръв път ми говореше с такъв тон.
— Какво съм направил?
— Пропилял си осем часа работно време, да не говорим за материала — и протегна стоманеното парче. — Казах ти да го направиш с резба номер две. Ти си използувал четири и си развалил цялата работа.