Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Неспокойно му ги описвах, а той ме слушаше внимателно и разглеждаше всичко изпод тежките си клепачи. Един-два пъти кимна и няколко пъти поклати глава. Когато отворих кутията си със секционните разрези, той показа първите признаци на интерес. Наклони се напред, взе кутията от мен, извади ги и един след друг започна да ги държи срещу светлината. После, придърпвайки микроскоп към себе си, както виртуоз може да мушне цигулката под брадата си, той започна да ги изучава през увеличителното стъкло, а аз притаих дъх. Ръцете му бяха мръсни, целите на петна, под евтините, оръфани маншети на ризата виждах китите му — кокалести и изпъкнали. Но дългите му пръсти бяха невероятно точни и с небрежна внушителна акуратност манипулираха със смаимерсионния обектив.
Ужасяващо малко време му трябваше да прегледа скъпоценния ми труд. Три разреза удостои с повторно разглеждане. После, като се изправи, ме погледна, подръпвайки непокорния си мустак:
— Това ли е всичко?
— Да — отвърнах силно развълнуван.
Той изтърси малко тютюн, сви си цигара и я запали с една бензинова горелка от масата.
— На вашата възраст и аз имах такава колекция.
Погледнах го съвсем изумен — най-малко това очаквах да каже.
— Може би не толкова добра в секционните разрези. Но, мисля, че беше по-добра при спирогирите. Посещавах вечерните лекции на Пакстон в Лондонския политехнически институт, работех като вол всяка събота и неделя на Сарийските езера. Мислех си, че от мен ще излезе един нов Кювие. Беше преди повече от трийсет години. Погледнете ме сега. Наситих се на тази работа. Получавам по петдесет шилинга седмично, а трябва и болна жена да издържам — той шумно вдиша. — Опитах се да вляза през задната врата, разбира се, единствената отворена за мен. Никаква полза, момчето ми. Ако искаш да си полковник в полка, не се записвай редник. Ето, аз цял живот стоя асистент в лабораторията.
Почувствувах как сърцето ми се сви.
— Не мислите ли, че работата ми дава обещания? Казахте, че секционните ми разрези са добри.
Той сви рамене.
— Добри са, като се има предвид как ги режете със старо, наточено на вдлъбнатата повърхност стъкло — той бързо ме погледна. — Виждате ли, че знам. Сам съм правил така. Но сега имаме електрически микротоми. Ръчните умения не се ценят.
— Но поне ще мога да получа работа в лабораторията — треперех от вълнение. — Въпреки всичко, което казахте, аз го желая. Бих постъпил дори като лаборант.
Той се изсмя.
— Можете ли да правите разтвор на Ру? Можете ли за половин час да откриете сто и петдесет тъпанчеви ципи? Можете ли да отделите властомери в четвъртия стадий на деление? Нужни са пет години да се научи тая работа както трябва. Знаете ли, че моят лаборант е шестдесетгодишен. Днес го пуснах, защото ревматизмът му го мори. — Устните му се усмихваха, но в очите му имаше горчивина и тъга. — Ако искате моя съвет, младежо, изхвърлете тая идея от главата си. Не отричам, вие имате наклонности за това. Но без пари и университетска диплома вратата пред вас е затворена. И така, върнете се при машината си и забравете това. Животът на корабния механик не е лош. Какво не бих дал да видя света на някое старо океанско корито.
Настъпи тишина. Механично започнах да поставям експонатите в кутиите им и пак да ги увивам с канап и хартия.
— Не го вземайте толкова навътре — каза ми той, когато свърших. — За добро е — и ми подаде ръка. — Довиждане и успех.
Излязох от лабораторията и се спуснах по безлюдния хълм. Кръглото слънце вече залязваше, очертавайки розова ивица върху гълъбовосивото небе. Не взех трамвая, а продължих да вървя през парка. Хладен вятър гонеше падналите листа по пътеките като деца, избягали от училище. Не чувствувах, нито пък виждах чудесния полумрак. Заедно с разочарованието ми в мен гореше странна ярост. Отказвах да повярвам това, което ми каза Смит. Всичко е лъжа. Ще дойда да видя самия професор следващата седмица. Нищо няма да ме спре да постигна амбициите си.
И все пак в сърцето си знаех, че асистентът е прав. Може да е вкиснат и неприятен, но говореше искрено. Колкото повече се замислях, толкова по-ясно разбирах как хубавият ми план да вляза във факултета като техническо лице е неизпълним. Ето един случай, когато желанието е баща на мисълта. Оставаше единственият начин — да стана студент на свои разноски и това, разбира се, беше невъзможно. Но най-много ме заболя от безразличието, с което Смит отмина моите екземпляри. Вярно, похвали ги малко. Но очаквайки в глупостта си толкова много, това леко одобрение послужи само колкото да срине големите ми надежди. Взрив от горчивина раздуха огъня в мен. Странно, не се чувствувах отчаян, а ранен и сразен. И щом стигнах центъра на града, съзнавайки, че в себе си още нося ненужния пакет, завладя ме внезапното решение на фаталист. Пак се провалих. Писано ми било никога да не служа на любимата наука. Веднъж завинаги ще свърша с това.