![Царството [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/8/9/carstvoto-calibre-1-48-0-download.jpg)
Царството [calibre 1.48.0]
- Автор: Мартин Том
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Царството [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Джек погледна към Нанси, после се наведе към китаеца и с няколко резки движения на острието сряза лианите на глезените и ръцете на доскорошния пленник. Полковникът протегна крайниците си и за първи път се опита да стане. Залитайки като новородено конче, тръгна към пътеката, като сс подпираше на дънерите и се спъваше в корените и по-жилавите шубраци. Бавно се изправи в цял ръст и докато разтриваше китките си, огледа пътеката в посоката, в която бяха изчезнали войниците. Китаецът се бе преобразил в друг човек сега, когато беше свободен от лианите и схващането бе минало. Нанси си каза, че това е човек, с когото трябва да се съобразяват: много способен и свикнал да получава каквото иска.
С напрегнат и пресекващ глас той каза:
- Ще продължим надолу по пътеката около километър и половина, а после ще се насочим към склона на долината. Трябва да побързаме, ако искаме да ги настигнем.
- Къде ще ни отведе този маршрут? - попита Джек. Гласът на полковник Дзиен беше твърд и решителен и Нанси си помисли, че сигурно не е свикнал някой да му противоречи.
- Монасите са занесли Херцог в Пещерата на магьосниците. Това е входът към древна система от тунели, която свързва всички стари манастири в Тибет и води до Агарти. - Той стрелна Джек с поглед и подчерта думите си: - Между другото, светият град Агарти със сигурност съществува.
- И ти знаеш пътя до там? - попита Джек.
- Не. Затова трябва да ги настигнем, преди да влязат в пещерата. Не е възможно да ги последваме в тунелите. Това би било самоубийство. Не сме изостанали много, но трябва да побързаме.
Когато поеха енергично по пътеката, Нанси зададе въпрос на бившия пленник, който сега май беше станал техен водач.
- Полковник Дзиен, колко време вися там горе?
Той я погледна с повече любезност на лицето.
- Моля, наричай ме Дзиен. Не сме в китайската армия.
- Благодаря. Аз съм Нанси Кели, а това е Джек Адамс.
- А сега на въпроса ти. Висях там около три часа.
- Кой е заложил този капан?
- Предполагам момпаси. Местни жители, които са се надявали да хванат някой елен.
- А кой ви нападна?
- Вече казах, че не знам.
- Хора ли бяха или...
- Или какво? - полковникът ѝ се усмихна. - Мигу? Аз видях хора. Вероятно са били момпаси. Те не обичат китайските войници и монасите.
Той изглеждаше твърде безразличен към случилото се или просто прагматичен. Може би това беше нужно, за да те повишат толкова млад в чин полковник.
- Каза, че с теб е имало и войници?
- Да. Дванайсет души, но не бяха добри воини. Новобранци от гарнизона, пушечно месо. Развалиха строя, разпръснаха се и бяха избити.
- Имаше ли стрелба?
- Не, момпасите рядко притежават огнестрелни оръжия, затова използват изработени от тях. Вече трябва да тръгваме - обяви той, като огледа пътеката в двете посоки. - Не можем да си позволим да губим повече време. Аз ще нося и твоята раница.
Докато Нанси му я подаваше, ѝ хрумна, че може да избяга с припасите и водата в нея. Когато се поколеба, той изглежда разбра какво си мисли и поклати глава.
- Няма да я взема. Ако поискам, бих могъл да ви победя и двамата...
Когато видя, че Джек се намръщи при това изявление, добави:
- Обучили са ме на това - и смени темата. - Хубаво е, че не сте китайци, а западняци. Това може да помогне да ги убедя да ми предадат Антон Херцог, ако все още е жив. Аз нося армейска униформа и подозирам, че няма да проснат червения килим, когато ме видят, че идвам сам. И сега, след като изгубих хората си, ще трябва да използвам методи, различни от грубата сила...
Той се обърна и отново огледа пътеката.
- Отваряйте си очите за капани. Когато поемем по малко използвани пътища, ще сме в безопасност.
47
Крачеха бързо вече няколко часа и постепенно се изкачваха по извития като дъга склон на долината, когато най-накрая Дзиен обяви почивка. Той беше наложил бърз ход и Нанси и Джек не бяха разменили и дума, откакто започна преходът. Задъхана от умора и благодарна за отдиха, тя сложи ръце на кръста и си пое няколко пъти дълбоко въздух. После извади бутилката си с вода и отпи няколко глътки.
Бяха спрели сред гъста джунгла в подножието на огромна, покрита с бръшлян скала. Дзиен търсеше нещо, надничайки сред шубраците. Джек дойде при тях с мокра от пот риза и зачервено лице.
- Защо спряхме? Пътеката още я бива.
Дзиен коленичи и им махна да последват примера му.
- Сега ще ви покажа защо.
След кратко пълзене нагоре по сипея те излязоха на скалиста тераса, дълга около четири и половина метра и широка около три. Гледката накара Нанси да ахне - толкова беше свикнала с безкрайната зелена стена на джунглата. Беше забравила, че се бяха изкачили на около две хиляди метра надморска височина и сега от тази тераса имаха свободно зрително поле към тучната, едва ли не праисторическа долина под тях. Ясно се виждаше Ярланг Цангпо да лъкатуши към планините на юг. Слънцето вече беше залязло зад високите планини и дневната светлина бе започнала да избледнява.