Внимавай в картинката
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Внимавай в картинката». Краткое содержание книги:
— Внучката ми? — Докосна бузата й. — Ти си ми внучка?
— Да.
— Значи не ме е предала. Когато ми каза, че е спала с него, аз направо… направо исках да убия и двамата.
Медоу хвана ръката му и я стисна.
— Знам.
— Защото я обичах. Обичах я толкова много.
— Тя го знаеше. Каза ми, че го е знаела.
— Наистина ли? Защото не искам дори да си представя, че е умряла, мислейки, че не я обичам.
Медоу кимна.
— Трябва да тръгвам. Трябва да си купя билет за самолета.
Брадли започна да опипва джобовете си.
— Добре. Портфейлът ми е тук. Добре. — Той понечи да тръгне, но рязко спря и се върна до Медоу. Наведе се и я целуна по челото.
— Благодаря ти. Благодаря ти.
Девлин изпрати към майка си красноречив поглед.
— Ще ви покажа телефона. — Грейс хвана Брадли под ръка и двамата заедно излязоха от стаята.
Още щом се скриха от поглед, Девлин каза:
— Медоу, трябва да поговорим.
Каквото и състрадание да изпитваше Медоу към Брадли Бенджамин, то явно не включваше Девлин. Тя се насочи към вратата.
— Вече си казахме всичко.
— Не, не сме. Моля те, Медоу. Не искам да си тръгваш.
Тя не забави крачка.
Той тръгна след нея.
— Искам да останеш, да се омъжиш за мен.
Тя се насочи към стълбището.
— Ти си като нея, а аз като него, но ние не сме баба ти и дядо ти.
Тя стъпи на първото стъпало.
Той се хвана за колоната на перилата и погледна нагоре към нея.
— Медоу, обичам те.
Обърна се към него, бузите й пламтяха, сините й очи бяха присвити и пълни с ярост.
— Би казал всичко, само и само да спечелиш, нали?
Каквито и реакции да си беше представял, подобна никога не му беше хрумвала.
— Мислиш, че лъжа? Не съм казвал това на никоя друга жена.
— Само и само да спечелиш — повтори тя.
— Не го казвам, за да спечеля. Казвам го… защото е истина. Обичам те. — Как да го произнесе така, че тя да му повярва?
С Медоу нещата се получаваха само по един-единствен начин.
Той хукна нагоре по стълбите. Дръпна я. Опита се да я прегърне, да я целуне.
Тя се държеше вдървено. Избягваше устните му. С глас, пълен с раздразнение, каза:
— Виж. Вчера празнувах като твоя съпруга. Снощи бях ударена така, че изгубих съзнание. Днес се оказва, че съм бременна, че майка ми е излязла от ремисия, казвам на дядо ми истината — и разбиват сърцето ми. Нека прекратим всичко това веднага, става ли?
— Не. — Тя се изплъзваше, дори докато я държеше. — Не мога да ти позволя да ме оставиш.
Тя го изгледа отгоре и произнесе бавно и отчетливо:
— А сега ме чуй. Няма да се омъжа за теб.
Тридесет и шест
Девлин я пусна.
— Преди да си тръгнеш не искаш ли да разбереш как те познах?
Толкова й се искаше да се махне. Но не можеше. Хитрецът беше казал точно каквото трябва, за да я задържи тук.
— Винаги ли си знаел коя съм?
— От първия миг, в който отвори очи.
Сърцето й издумка в гърдите. Очите. Беше я познал по очите.
— Кажи ми тогава.
— Трябва да ти покажа. — Той тръгна към нея и продължи към вратата.
Тя отстъпи. Не искаше изобщо да се докосват. Но колкото и да си го повтаряше, знаеше, че това е гласът на разсъдъка и здравия й разум. Тялото й мислеше другояче.
Не я погледна, нито даде да се разбере, че вижда предпазливостта й, макар тя да не се съмняваше, че е забелязал. Той забелязваше всичко, което можеше да му помогне да спечели — на всяка цена. За Девлин победата беше на всяка цена.
Но той мина покрай нея и продължи нататък по коридора, без да се обръща назад да види дали го следва.
Отначало тя не помръдна. Може да беше глупаво, но подозираше някакъв номер.
— Открих доказателството в таванската стая — извика той назад.
Това я накара да тръгне, въпреки че спазваше безопасна дистанция.
— Каква таванска стая?
— Допускаш ли, че огромна къща като тази няма да има поне една таванска стая? — Той натисна горното копче за асансьора. Вратите се отвориха изведнъж.
Тя спря на няколко крачки оттам.
— По стъпалата ли предпочиташ да вървиш? — попита той и трябва да му се признае, че не се подиграваше.
Тя си помисли, преди да отговори. Не искаше да влиза в малкото, тясно пространство с него. Не искаше да изпитва притеснението да стоят рамо до рамо, без да говорят, преструвайки се на непознати, докато той изсмуква целия кислород. Или по-лошото, да й говори за нещо незначително, докато тя си спомня случаите, толкова многобройни през последните седмици, когато се възползваше от момента, че са насаме в асансьора, за да я целува неудържимо.