Кралят на зимата

— Сенсъм наистина ли венча Артър и Гуинивиър? — попита Игрейн и прекъсна мрачните ми мисли.

— Да — казах аз — наистина.

— И нямаше голяма църква? Нито фанфари?

— Беше насред една полянка край малък поток — казах аз, — жабите крякаха, а течението носеше върбови реси и тъчеше килим от тях край бента на бобрите.

— А ние се оженихме в залата за угощения — каза Игрейн, — и димът от огньовете пълнеше очите ми със сълзи. — Тя сви рамене. — И така, кажи сега какво промени в последната част, за да „дооформиш разказа“? — попита ме укорително Игрейн. Аз поклатих глава.

— Нищо.

— Но при провъзгласяването на Мордред за крал — попита ме тя разочаровано — мечът беше просто поставен върху камъка, така ли? Не беше ли забит в камъка? Сигурен ли си?

— Просто беше поставен върху камъка. Кълна се в кръвта на Христос, милейди — казах аз и се прекръстих. Тя сви рамене.

— Дафид син на Груфуд ще преведе този разказ, както му заповядам, а пък на мен идеята за меча в камъка ми харесва. Радвам се, че си писал с добро сърце за Кунеглас.

— Той беше добър човек — казах аз. (Освен това той беше и дядо на нейния съпруг.)

— Сийнуин наистина ли беше красива? — попита Игрейн. Аз кимнах.

— Да, наистина беше красива. Имаше сини очи.

— Сини очи! — Игрейн потръпна, сините очи бяха характерни за саксите. — Какво стана с брошката, която тя ти даде?

— Де да знаех — излъгах аз. Брошката е в килията ми, скрита така че дори Сенсъм да не може да я намери при своите усърдни тършувания. Светецът, когото Господ сигурно ще въздигне по-високо от който и да е друг сред живите и умрелите, не ни разрешава да притежаваме скъпоценности. Всичко, каквото имаме, трябва да го предаваме на съхранение при него. Това е закон. И аз предадох цялото си имущество на Сенсъм, дори Хюелбейн, но брошката на Сийнуин задържах, Бог да ми прости. С годините златото се е поизтъркало, но аз все още виждам Сийнуин, когато нощем изваждам брошката от скривалището и наблюдавам играта на лунната светлина по сложните извивки на преплетените златни нишки. Понякога (не винаги) докосвам брошката с устни. Превърнал съм се в стар глупак. Може би ще дам брошката на Игрейн, защото знам, че тя ще я цени, но ще я задържа още малко, защото за мен тя е като слънчев лъч, прокраднал се в това студено и сиво място. Разбира се, когато Игрейн прочете това, тя ще узнае че брошката все още съществува, но ако кралицата е толкова добра, колкото си мисля, тя ще ми позволи да задържа този малък спомен за един отминал греховен живот.