Насрещен вятър

— Е, Джей, ти явно бе взел това решение още преди да пристигнем. Просто те съветваме да не го променяш.

Джей стана от масата.

— Извинете ме за момент, господа.

Той се отдалечи в ъгъла на залата, извади листчето със сателитния телефон на „Юро Еър“ и набра номера.

Минаха няколко минути, докато повикат президента в кабината на самолета, и през цялото това време Джей усещаше с гърба си как вълна от високомерно презрение го залива откъм заседателната маса като мощно инфрачервено излъчване — осезаемо, но невидимо.

Най-сетне Харис се обади и Джей набързо му обясни какво става.

— Добре, Джей — каза президентът. — Предай телефона на Джо Байър, ако обичаш. Като свърша с него, искам пак да се чуем.

— Да, сър.

Джей прекоси залата, обясни какво иска президентът и подаде клетъчния телефон на държавния секретар, който го вдигна към ухото си, но така и не успя да произнесе едно цялостно изречение.

— Здравейте, господин прези… да, аз… ние… Президентът Кавано много се тревожи за… да. Разбирам. Да, сър, осъзнавам напълно. — Байър се изчерви като домат, прехвърли телефона на другото си ухо и кимна. — Господин президент, разговаряте с държавния секретар на Съединените… Да, сър. Разбирам. Да. — Байър хвърли свиреп поглед на един от помощниците си, после пак се обърна към масата. — Да, сър. Непременно.

Той върна телефона на Джей.

— Джей, чуваш ли ме? — попита президентът.

— Да, сър.

— Има ли някой друг близо до телефона?

— Не, сър.

— Добре. Току-що здравата издърпах ушите на Байър и го поставих на мястото му. В момента е побеснял, тъй че ти препоръчвам да си го представяш като буре барут със запален фитил. Не го предизвиквай. Казах му, че командваш защитата и твоята дума е закон. И освен това му заръчах незабавно да ти уреди разговор с мистър Шефилд.

— Много добре, господин президент.

— Остават ни още четирийсет минути полет, Джей. Време е да тръгваш към аерогарата.

Джей прибра телефона, върна се към масата и застана срещу Джо Байър.

— Господин държавен секретар, предстои ми тежка борба и съм благодарен за помощта на всички в тази зала. Но сега трябва да тръгвам за Хийтроу. И още нещо…

— Знам, да се чуеш с Шефилд! — прекъсна го Байър и докато ставаше на крака, по лицето му се изписа примирено, но сравнително дружелюбно изражение. — Дай ми пет минути да го открия, Джей, след това ще се видим в колата.

Джей се поколеба и го погледна в очите, които бяха все тъй строги и решителни. Обзе го тревога при мисълта, че ще остави този могъщ и високомерен човек да разговаря насаме с Шефилд, но знаеше, че не бива да прекалява с натиска върху държавния секретар.

Впрочем същото се отнасяше и до Шефилд.

Каквото и да знае, помисли си Джей, трябва да е луд, ако си въобразява, че може да изкомандва англичаните.