![Кръвна връзка [Войните на Розите-3] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/6/krvna-vrzka-vojnite-na-rozite-3-download.jpg)
Кръвна връзка [Войните на Розите-3]
- Автор: Иггульден Конн
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кръвна връзка [Войните на Розите-3]». Краткое содержание книги:
Не се бяха отнесли добре с Хенри, ясно се виждаше. Краката му бяха завързани за стремената, а по коженото седло тъмнееше урина. Хенри се полюшваше леко, с изпразнени от мисъл очи. Един от мъжете държеше поводите му, но окаяният крал изобщо не бе в състояние да избяга, това беше очевидно. Слаб и съсипан, той едва се държеше в съзнание.
Трудно бе да мразиш такъв човек, осъзна Уорик. В определен смисъл слабостта на Хенри бе довела до смъртта на баща му, но ако бе очаквал да изпита гняв, и последните следи от него се бяха стопили в годините след Тоутън. Кралят бе страдал не по-малко от всеки друг, ако изобщо можеше да разбере това. Въздъхна, почувства се изцеден. Брат му Джон чакаше да бъде похвален, но той не изпитваше радост от събитията. В това отношение Хенри беше невинна душа. Какво удовлетворение можеше да донесе залавянето на подобен човек, макар че той беше същността на каузата Ланкастър.
— Предай го в моите ръце, братко — рече. — Няма да избяга от мен. Ще го отведа в Кулата.
За негова изненада, Джон се намръщи. Дръпна силно юздите, като накара коня си да пристъпва неспокойно напред-назад и да цвили.
— Той е мой пленник, Ричард. Не е твой. Нима ще си присвоиш похвалите, които лично съм заслужил? — видя как лицето на брат му почервенява от гняв и продължи: — Не ти си го преследвал през долини и поля, Ричард! Не ти си плащал подкупи и изслушвал дузини селяни, които искат да спечелят по няколко пенита, за да предадат информация за него. Той си е мой. Заради паметта на баща ни.
Уорик осъзна, че около по-младия Джон бяха събрани десетки ветерани, готови да изпълнят заповедите му. Не можеше да става и дума да му отнеме със сила Хенри, макар че го жегна липсата на каквато и да е благодарност, както и че е използвал такива долни хитрини. Бе направил повече от всеки друг, за да издигне Джон Невил от статута му на рицар до благородническото звание и сега той му беше длъжник заради именията и титлите. Беше смятал, че това е осъзнато и оценено. Вместо това обаче по-младият Невил се държеше така, сякаш сметките им бяха чисти. Но нямаше как да изтръгне Хенри от лапите му, не и при наличието на толкова много мъже в доспехи около тях.
— Братко, няма насила да прилагам тук по-високото си положение…
— Не можеш и да искаш! Какво, да не си херцог, а? Или и двамата сме графове? Брат ми, не съм предполагал, че можеш да проявиш такава арогантност! Съобщих първо на теб, защото това е кауза на Невил и…
— И в момента аз съм главата на рода Невил — прекъсна го Уорик. — Какъвто беше и баща ни преди мен. И аз съм човекът, който поиска да ти се даде титлата граф на Нортъмбърланд, когато крал Едуард ме попита с какво да награди семейството ни. Недей да изпитваш границите на добрата ми воля, Джон! Не търся полза от това, но аз ще отведа Хенри в Тауър, както сторих и с четиринайсетгодишния наследник на рода Пърси, за да остане там, докато ти се наслаждаваш на земите, които му принадлежаха.
Може би не беше време да разкрие, че всъщност беше дал друго име на момчето и го бе задържал да му служи. Ако наистина бе необходимо, не се стесняваше да манипулира брат си. Що се отнася до крал Едуард, ако неговото обкръжение не виждаше най-добрия избор тук, на него се падаше да им наложи волята си по някакъв начин. Не го интересуваше дали това ще стане с ласкателство, със сила, или с убеждаване, стига те да удовлетворят волята му.
Сър Джон Невил усети как в ъгълчето на устата мускулите му потрепват. Гледаше с отчаяние към по-възрастния си брат. Беше обожавал Уорик в детството си, когато нито един от двама им не притежаваше титли и имения. Като младеж той изпитваше завистлива неприязън към необикновения брак на брат си. С един широк замах Ричард Невил бе наследил огромна чест и земи, които му позволяваха да е наравно с аристокрацията на Англия. Оттам той бе станал най-близкият помощник на баща си и незаменим поддръжник на Йорк, който даваше насока във войната между родовете. През цялото това време Джон Невил беше само рицар, дори не бе член на някой важен орден, като например Жартиерата. Смъртта на баща му го произведе в лорд Монтагю, а Тоутън и щедростта на краля го превърнаха в граф. Виждаше се, че брат му Ричард беше пораснал заедно с титлите си, носеше властта си като удобно наметало. Граф Уорик внушаваше страх със самоувереното си поведение дори сега, обграден от хората на Джон.
По-младият Невил се зачуди дали някога ще успее да излъчва авторитет с такава лекота. Направи гримаса и поклати глава. Той беше графът на Нортъмбърланд и придружител на краля. С времето щеше да израсте дотолкова, че да носи това наметало, нямаше какво да доказва на никого, най-малкото на брат си. Въпреки това го прободе съжаление, че трябва да предаде Хенри. Все едно колко си повтаряше, че този мъж вече не е крал, трудно бе да не го гледа с благоговение. Още усещаше мястото на ръката си, с която му бе зашлевил шамар. Мисълта за това го накара да поруменее, като си представи как Уорик би реагирал, ако знаеше.