Дванайсетата карта [bg]

— Ама шибаният канал е от другата страна.

— Не мисля така.

— Видя се на екрана — заяви собственикът и посочи изключения компютър.

— Виж ти — намеси се един от техниците. — Искате ли пак да погледнем?

Собственикът се намръщи и пак се обърна към Ю:

— Там, където ще копаете, няма канал.

Инженерът сви рамене:

— Както знаете, при спор за местоположението на обществените тръбопроводи собственикът трябва да вземе съдебна заповед, за да ни спре. Ако искате, обадете се на някого от приятелите си в съда. И знаете ли какво, господине? Действайте бързо, защото веднага започваме.

— Ама…

— Копайте! — изкрещя на хората си.

— Вярно ли е това за тръбопроводите? — прошепна Сакс.

— Не знам, но той май се върза.

— Благодаря.

Багерът започна да копае. Не отне много време. След десет минути под ръководството на техниците от отряда за наблюдение машината изкопа дупка с широчина един и дълбочина три метра. Основите на сградата свършваха на около два метра под повърхността и отдолу имаше само тъмна почва и сивкава глина. Сакс трябваше да се спусне на дъното на изкопа и да прокопае само петдесетина сантиметра, за да достигне кладенеца. Тя си сложи белия костюм и каска с челен фенер. Свърза се с Райм по радиостанцията, защото не беше сигурна, че мобилният телефон ще е в обхват.

— Готова съм.

Гейл Дейвис се приближи до дупката; Вегас се дърпаше и ровеше с лапи.

— Долу има нещо — обясни полицайката.

„Сякаш не ми стига теснотията“ — помисли си Сакс и погледна разтревоженото куче.

— Какъв е този шум, Сакс?

— Гейл е тук. На кучето нещо не му харесва. — Сакс се обърна към приятелката си. — Нещо по-конкретно?

— Не, просто е надушило нещо.

Вегас изръмжа и докосна с лапа Сакс по крака. Дейвис ѝ беше разказала, че друго умение на бриарите по време на битка било да познават кой ранен може да бъде спасен и кой — не. Сакс се почуди дали Вегас вече я е отписал.

— Стой наблизо — заръча на приятелката си, като се опита да се усмихне. — Може да се наложи да ме изкопавате.

Ю предложи той да слезе (каза, че обичал тунели и пещери, което изненада Сакс), но тя отказа. Все пак на това място бе извършено престъпление, дори да беше отреди сто и четирийсет години, и кръглият предмет и сандъкът бяха улики, които трябваше да се съхранят според правилата.

Работниците спуснаха стълба в шахтата и Сакс въздъхна.

— Наред ли е всичко? — попита Ю.

— 0, да — бодро отвърна тя и слезе.

Клаустрофобията в архивите на Санфордската фондация беше нищо в сравнение с това. На дъното тя започна да копае с лопатата и кирката, които ѝ беше дал Ю.

Потеше се и трепереше от страх, но не спираше; при всяка копка си представяше как пръстта се срива и я затрупва.

Къртеше камъни, забиваше кирката в уплътнената пръст.

„Завинаги погребана под пръст и глина…“

— Какво виждаш, Сакс? — попита Райм по радиостанцията.

— Пръст, пясък, червеи, няколко тенекиени кутии, камъни.

Тя изкопа трийсетина сантиметра под сградата, шейсет…