Дванайсетата карта [bg]

„Колко захар?“

Тя примигна удивено.

— Аз съм Антъни. Братът на Рей. Сигурно вече сте се досетили.

— Здравейте… детектив — изхриптя задавено Рей.

— Как си?

— Как е… Джинива?

— Добре е. Успяхме да я измъкнем, но убиецът избяга.

Боли ли? Сигурно.

Той кимна към системата:

— Успокоителни… Нищо не усещам.

— Ще се оправи.

— Ще се оправя — повтори Рей думите на брат си, пое си дълбоко въздух и примигна.

— За около месец — обясни Тони. — Ще го лекуват. После ще се върне на работа. Има няколко счупвания, но без сериозни вътрешни наранявания. Дебела глава. Татко винаги го е казвал.

— Дебела… — усмихна се Рей.

— Заедно ли бяхте в академията? — попита Сакс и седна на един стол.

— Да.

— Вие в кой участък сте?

— Шести — отвърна Тони.

Шести участък беше в Гринич Вилидж. Спокоен квартал без много побои, кражби на коли или наркотици. Главно обири на апартаменти, домашни скандали между хомосексуалисти и предозиране на лекарства от чалнати художници и писатели. В Шести беше и главната квартира на сапьорния отряд.

Тони бе разтревожен, но и ядосан:

— Онзи негодник е продължил да го удря и след като е изпаднал в безсъзнание. Било е излишно.

— Но така може би… — заеквайки, се намеси Рей — се е забавил с мен… и не е имал достатъчно време за Джинива.

Сакс се усмихна:

— Такива оптимисти обичам.

Спести му подробността, че убиецът го беше пребил само за да може за отвличане на вниманието да използва куршум от пистолета му.

— Такъв съм си. Благодарете на Джинива… за книгата.

Той не можеше да движи главата си, но завъртя очи към масичката и поставената отгоре „Да убиеш присмехулник“.

— Тони ще ми чете… Да се чудиш как се е… научил.

Брат му се засмя:

— Голям си умник.

— Искам да ти задам няколко въпроса, Рей. Този човек е хитър и още е на свобода. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Не знам, госп… Не знам, детективе. Обикалях между сградите. Удари ме, когато вярвах… вървях към улицата. Нападна ме в гръб… Не го очаквах. Беше се скрил във входа… Стигнах до ъгъла. И после… фрас. С палка или бухалка. Беше много неочаквано. Не видях почти нищо. Зашемети ме. Така ми се пада. — Той затвори очи. — Невнимателен. Бях твърде близо до стената. Вече ще знам.

„Да, вече ще знаеш…“

— Чу… ух…

— Добре ли си? — загрижи се брат му.

— Да.

— Какво чу? — подкани го Сакс и се наведе към него.

— Свистене.

— Свистене ли?

— Да, госпожо… Тоест, детективе…

— Не се притеснявай, Рей, наричай ме както искаш. Видя ли нещо? Каквото и да е?

— Ами, онова нещо. Като бухал… Не „бухал“. Ха-ха. Бухалка за бейзбол… Точно пред лицето ми. О, това вече го казах. И паднах…