Свидетел на огъня [bg]

— Тобиас?

— Кой пита? — иска да узнае мъжът.

Облечен е с риза с къс ръкав и черни дънки. Косата му е втвърдена от гел за коса, а лицето жълтеникаво.

— Националната полиция — казва Юна.

— No shit24 — изумено се усмихва мъжът.

— Може ли да вляза?

— Не е удобно, тъкмо щях да излизам, но ако…

— Познаваш Вики Бенет — прекъсва го Юна.

— Може би е най-добре да влезеш за малко — казва Тобиас сериозно.

Юна внезапно осъзнава тежестта на новия пистолет в кобура през рамото си, докато се качва по късата стълба, и влиза в един мансарден апартамент със скосен таван и кръгли прозорци. На ниската масичка има керамична купа с желирани бонбони. На едната стена е окачен сложен в рамка със стъкло плакат, който изобразява жена в готически стил, с ангелски криле и големи гърди.

Тобиас сяда на дивана и се опитва да затвори един мръсен сак, който стои на пода до краката му, но се отказва и се обляга назад.

— Искаше да говориш за Вики — започва Тобиас, протяга се и загребва шепа желирани бонбони от керамичната купа.

— Кога за последно си бил в контакт с нея? — пита Юна и прелиства между неотворените писма на една странична масичка.

— Да, ами — въздъхва Тобиас — не знам. Трябва да беше преди почти година, тя се обади от… Мамка му! — спира се той насред думата и разпилява бонбони на пода.

— Какво беше започнал да казваш?

— Само че ми се обади… от Удевала, мисля, наговори ми куп работи, но всъщност не знам какво искаше.

— Никакви разговори през последния месец?

— Не.

Юна отваря малка дървена врата, зад която има дрешник. Четири хокейни видеоигри стоят неразопаковани, а на една полица има издран компютър.

— Наистина трябва да тръгвам — обяснява Тобиас.

— Тя кога е живяла тук?

Тобиас отново се опитва да затвори големия куфар. Един прозорец е открехнат към вътрешния двор и децата долу тъкмо пеят „Честит рожден ден“.

— Преди почти три години.

— Колко дълго?

— Не живееше тук през цялото време, но седем месеца — отговаря Тобиас.

— Къде е живяла иначе?

— Кой знае…

— Ти не знаеш ли?

— Изгоних я на няколко пъти… така… Ти не разбираш, тя беше само едно дете, но това момиче може да е истински трън в гъза.

— По какъв начин?

— Обикновения… наркотици, кражби и опити за самоубийство — казва той, като се почесва по главата. — Но не съм допускал, че ще убие някого. Следя всичко в таблоида „Експресен“… Искам да кажа, случаят се е превърнал в истинска сензация.

Тобиас си поглежда часовника, след което среща спокойните сиви очи на инспектора.

— Защо? — пита Юна след малко.

— Какво? — пита на свой ред Тобиас смутено.

— Защо я остави да живее тук?

— Аз самият съм имал трудно детство — отговаря той с усмивка и се опитва отново да дръпне ципа на чантата на пода.