![Когато дойде паякът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/3/8/kogato-dojde-payakt-bg-download.jpg)
Когато дойде паякът [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #1
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 954-529-044-7
- Переводчик: Румяна Стоянова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Когато дойде паякът [bg]». Краткое содержание книги:
„Невероятно напрегнато четиво с уникален убиец, който едновременно ужасява и интригува. Най-добрият трилър на годината.“ Клайв Къслър
„Книгата ще достави удоволствие не само на любителите на напрегнато четиво, но и на онези, които се интересуват от дълбините на човешката психика.“ „Уошингтън поуст“
„Джеймс Патерсън е създал бързо движещо се влакче на ужаса, чиито пътници се носят стремглаво към неизвестното.“ „Ню Йорк таймс бук ревю“
— Не ме разочароваш — каза баба ми. — Ти си моята гордост, Алекс. Почти всеки ден от живота ми носиш огромно щастие. Като те гледам с децата, като виждам какво вършиш тук за квартала, когато знам, че все още си готов да уйдисваш на акъла на една стара жена…
— С последното виждам голям зор — прекъснах я аз. — Що се отнася до така наречената новина от вестника… Седмица, а може би и повече, ще бъде непоносимо. После ще отшуми.
Нана поклати глава. После бялата й коса се върна на мястото си, всяко косъмче където трябва да бъде.
— Не. Хората няма да забравят. Някои ще го помнят, докато си жив. Както се казва, ако не можеш да изтърпиш наказанието, не извършвай престъплението.
— Кое е престъплението? — попитах аз.
С опакото на ножа Нана започна да събира трохите по масата.
— Ти ще ми кажеш. Защо двамата с Джези Фланаган се промъквате като крадци, щом като всичко е честно и почтено? Ако тя те обича и ти я обичаш? Обичаш ли я, Алекс?
Не отговорих веднага. Разбира се, че обичах Джези. Но колко? И къде щеше да ни изведе това? А трябваше ли да ни извежда някъде?
— Не знам със сигурност, поне в смисъла, в който ме питаш — отговорих най-сетне. — Точна това се опитваме да разберем. И двамата сме наясно с последствията.
— Ако със сигурност я обичаш, Алекс, то и аз я обичам. Аз съм с теб, Алекс. Захванал си се с нещо прекалено голямо. Понякога си твърде умен, за да бъдеш щастлив. И си малко особен, според стандарта на белите.
— Ти затова толкова много ме обичаш — заявих аз.
— Това е само една от причините, моето момче.
Тази сутрин двамата с баба ми стояхме дълго прегърнати до кухненската маса. Аз съм голям и силен, а Нана е тънка и крехка, но също толкова силна. Беше като едно време. Никога не порастваш напълно, когато си около родители, баби и дядовци. И със сигурност не порастваш около Мама Нана.
— Благодаря ти, старице — казах й аз.
— И съм горда с това!
Както обикновено нейната дума беше последна.
Звънях у Джези няколко пъти същата сутрин, но не си беше вкъщи или не вдигаше телефона. Не беше включила и телефонния си секретар. Замислих се за нашата нощ в Арлингтън. Тя беше толкова напрегната. Още преди да се появят тези от „Нашънъл Стар“.
Поколебах се дали да не отскоча с колата до апартамента й, но размислих. Нямахме нужда от нови сензационни фотографии или вестникарски истории, докато процесът вървеше към края си.
През деня в службата почти никой не ми проговори. Ако преди бях хранил съмнения, сега вече ми стана ясно колко съм сгазил лука. Голям гаф.
Затворих се в кабинета си, седнах сам с термос кафе и се завзирах в четирите стени. Бяха покрити с улики от отвличането. Започнах да се чувствам виновен, възмутен и ядосан. Искаше ми се да счупя нещо стъклено, както бях направил един-два пъти след смъртта на Мария.
Седях си пред държавното металносиво бюро с гръб към вратата. Гледах работната си програма за седмицата, но всъщност не виждах нищо от написаното на листа.
— В тая работа си сам-самичък, скапаняк такъв — чух зад гърба си гласа на Сампсън. — Този път си сам-самичък. Докарал си се като месо на шиш.
— Не ти ли се струва, че подценяваш положението? — попитах аз, без да се обърна към него.
— Мислех, че ще поговориш с мен, когато решиш да говориш. Знаеш, че аз знам за вас двамата.
Няколко кръгчета от кафе върху листа с програмата задържаха погледа ми. Ефектът на Браунинг? Какво, по дяволите, беше това? Напоследък паметта ми, а и всичко останало, ми изневеряваха.
Най-после се обърнах с лице към него. Беше се издокарал в кожени панталони, със стара плетена шапка и черна жилетка от лъскав изкуствен материал. Тъмните очила успешно криеха изражението му. Всъщност той се опитваше да бъде обаятелен и мил.
— Какво става според теб? — попитах аз. — Какво говорят?
— Никой не е доволен от развоя на проклетия процес. Прекалено малко „браво!“ се чува от висшите ешелони. Струва ми се, че вкарват в кошарата потенциалните жертвени агнета. Ти със сигурност си сред тях.
— А Джези? — попитах аз, но вече знаех отговора.
— Тя също. Вземане-даване с нашумели негри — отвърна Сампсън. — Ти май не си чул новината?
— Каква новина?
Сампсън издиша кратко и шумно, след което ми снесе последната гореща клюка.