Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

да насърчава живото у себе си, да се съпротивлява без отдих на умиращото, на слабото, на онова, което се опитва да се „свлече“, да падне до смъртта — най-ниското, до което изобщо може да падне нещо живо. Възможностите за избор са две, нищо че, „външно погледнато“, всички ние така или иначе вървим към края, нищо че „човешкото битие е битие, насочено към края, към смъртта“. Амбивалетността на човешкото съществуване се свежда до това, че вървейки към смъртта (от „това“ не можем да избягаме или да се скрием!) въпреки всичко трябва да защитим живота, трябва да го запазим и дори „концентрираме-акумулираме“, а не да го „изразходваме“ докрая, без остатък. Нашето безпокойство извира от грижата да не се окаже, че — живеейки — ние всъщност без да искаме и без да забелязваме умираме, „работим за смъртта“, против живота, за своята смъртност, за своя решителен и неотвратим провал. Като казват: „трябва да изживееш живота си…“, хората допускат голяма грешка. Животът не може да се „изживее“, той ще остане и след нас, ние не можем да го „изчерпим докрай“; затова може би верният израз е: „Живей така, че да надживееш живота си!“, т.е. да го пренесеш без загуба, да го съхраниш. Ние, изглежда, сме точно това: „преносвачи на живот“ (човекът е съд, изпълнен с живот), животът ни е даден за да го пренесем и предадем без загуба на Оня, който ни го е дал, не да го изразходваме или пропилеем. В този смисъл за човека „смърт не съществува“, макар че в друг смисъл тя съвсем реално съществува. Смъртта не е „онова нещо“, което ни чака едва накрая, в онзи „преломен миг“, в който „прекрачваме границата между живота и смъртта“. Тя не е „оттатък“ („навсякъде е живот“), тя е навсякъде „около“ и — най-лошото! — в нас самите. Който разделя и откъсва смъртта от живота, той не разбира нито едното, нито другото: те са неразделни (като, например, полюсите на магнита). Затова Хайдегер, разглеждайки човешкото битие като „насоченост към смъртта“, е разкрил неговата тайна: то е битие и живот, но такова битие, което непрекъснато се съотнася със смъртта, „помни“ за нея и само така не забравя и за живота. С няколко думи — както вярно е казано и затова може да се повтори, въпреки „баналността“ на фразата —