Приказки за боговете
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за боговете». Краткое содержание книги:
Използваше познанията от училището. Все още не беше постигнал онова пълно сливане със Сатара, което помнеше от предните години. Сънуваше понякога, че обикаля планетата и говори с различни хора. Но това като че ли не беше самия той, а някой друг, който просто го водеше себе си.
Спомняше си подробностите от живота на Императорите и с часове изследваше техния жизнен път. Откри, че и те частично или напълно бяха губили връзката с духа си, но никога това състояние не бе траяло толкова дълго като при него. Сатара беше сменил начина си на въздействие върху системата и като че ли нямаше вече нужда от Орак.
Непрекъснато се страхуваше, че Сатара можеше да си намери друго тяло, за да осъществи намеренията си и да го изостави съвсем. Орак отдавна вече не се чувстваше владетел на този свят.
Върна се в пещерата си и се загърна в наметалото. Искаше да забрави всичко около себе си. Чувстваше се ужасно самотен и изоставен. Вече не виждаше смисъл в живота си. Трябваше да се бори все по-често с желанието да се хвърли от високата скала право върху камъните.
… Стоеше отново на ръба на скалата и гледаше прибоя долу. Само една крачка го отделяше от жадуваното спокойствие. Чувстваше как го вика пропастта, как го желае. И нямаше друг глас, който да го спре. Желан единствено от смъртта той се поддаде на нейния зов и направи едничката крачка напред.
Падаше, падаше безкрайно и каменните блокове се приближаваха бавно, но неумолимо. Времето не течеше, а капеше на малки капчици.
И изведнъж от морето се издигна висока вълна, посрещна го и го подхвърли нагоре. Орак се задави от солената вода и тогава видя, че стои отново на върха на скалата. Само мокрите му дрехи и коса показваха, че това, което се беше случило току-що, не е само въображение, а истина.
Планетата не желаеше живота му, тя бе го върнала. Орак стоеше мокър и зашеметен, осъзнавайки новия провал. Дори смъртта си не можа да намери.
Тогава пред него се появи баща му, последният Император. Гледаше го с тъжни очи и каза: — Аз дадох живота си, за да живееш ти. Не допускай тази жертва да е била напразна.
Орак падна на колене пред него и със сълзи на очи го молеше да му прости.
— Аз ти прощавам, но не аз трябва да ти простя.
И образът на баща му изчезна, за да се появи образът на Сатара. Гледаше го сурово.
— Получил си живота от мен и само аз решавам кога ще завърши той.
— Но ти ме изостави — пророни Орак съкрушен, — ти нямаш нужда от мен.
— Може би си прав — отговори Сатара замислен, — може би наистина вече нямам нужда от теб. Но още не съм решил окончателно. И това решение ще бъде мое, а не твое.
И Орак, все още на колене, помоли и него за прошка. Сатара се засмя и отговори:
— Нямам какво да ти простя, търси прошка от друг. Сатара изчезна и пред Орак се появи млад и красив сатарианин и го гледаше със зелените си очи. Това беще самият той такъв, какъвто е бил, когато напусна училището на Големите майстори. Гледаше го с погнуса и каза пълен с отвращение:
— Виж само в какво ме превърна! По-добре Сатара да не бе те спасил от скалите. Ще стана за срам пред всичките му превъплъщения.
— Прости ми разгулния живот — помоли тихо Орак самия себе си.
— Не става дума за годината в двореца, всеки от нас някога преминава през този горчив опит. Но ти се отдаде на самосъжалението и се укри в този самотен остров от самия себе си. Не ти е тук мястото! Народът страда и чака да му помогнеш. Спасявайки поне едно дете от треска, от теб ще има по-голяма полза, отколкото от глупавото ти разкаяние.
Той се обърна, и тръгна на изток, премина морето, вървеше през села и градове, докато Орак не го изгуби от погледа си…
Мокър до кости, Орак се събуди На върха на скалата. Чуваше шума на прибоя и се изплаши. Нима наистина се бе хвърлил там долу? Помнеше, че беше заспал в пещерата.
Но вече знаеше, какво трябва да направи. Събра багажа си, взе новите инструменти и събраните билки и ги сложи в агатора. Провери запаса си от гориво и тръгна на изток през големия океан, за да продължи обиколката на Сатариус, докато стигне отново Главния град.
Нямаше никакво значение дали той е Сатара или не, той беше Голям майстор, длъжен да помага на страдащите.
С всяка миля, с която се отдалечаваше от самотния остров, в него нарастваше силата, смятана за загубена, докато не изпълни отново цялата му същност.
Последните лъчи на Малкото слънце оцветиха небето в оранжево. Облегнат на агатора, Сатара наблюдаваше красивата гледка с чувството за безвъзвратността на решението си. Това щеше да бъде последния залез, видян през физически очи. Утре Орак ще се остави да бъде убит от вечните му врагове.