Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— Не.
— Той първи публикува темата за папагалските убийства. Трябва да го държим винаги под око. Ще му дадем ексклузивно интервю, но винаги ще контролираме онова, което ще узнава. Разбрано ли е?
— Да, сър.
— Добре. Той е добро момче, готов е да угоди. Чака там, отпред. Не забравяй да ограничаваш разговора до старите кости и до това местопрестъпление. Нищо за „Хирурга“ или за новите убийства. Обществото може и да ги свързва, но не и ние, в никакъв случай.
Къстър се обърна към всекидневната. Но Рокър протегна ръка и го спря.
— Още нещо, капитане. След като свършиш с Хариман, се заеми с този твой нов случай. Веднага се залавяй за работа. Залови този убиец. Не ти е необходим още един, нов труп, нали така? Както вече казах, имаш известно време. Възползвай се от него.
— Слушам, сър.
Рокър продължи да го гледа изпод свъсените си вежди. След това изсумтя, кимна и даде знак на Къстър да тръгне преди него.
Всекидневната изглеждаше още по-претъпкана отпреди, ако това изобщо беше възможно. По знак на комисаря един висок, строен мъж пристъпи от сенките, хвърляни от прожекторите; беше е очила в рогови рамки, с пригладена коса, със сако от туид, синя риза и мокасини с пискюли.
— Господин Хариман? — рече Рокър. — Запознайте се с капитан Къстър.
Харимън раздруса по мъжки ръката на Къстър.
— Радвам се да се запозная лично с вас, сър.
Къстър отвърна на ръкостискането. Въпреки инстинктивното си недоверие към пресата, това почтително поведение на човека му се понрави. Сър. Кога за последен път някой от пресата се бе обръщал към него със „сър“?
Погледът на комисаря се плъзна от единия към другия.
— А сега, ако ме извините, капитане, ще трябва да се върна на площад „Полиция“, номер едно.
Къстър кимна.
— Разбира се, сър.
Изгледа как широкият гръб на комисаря изчезва през вратата.
Изведнъж пред Къстър се появи Нойс с протегната ръка.
— Позволете ми аз пръв да ви поздравя, сър.
Къстър раздруса отпуснатата му ръка. След това се обърна към Хариман, който се усмихваше изпод роговите си рамки, безупречно завързаната му вратовръзка елегантно се спускаше от закопчаната догоре яка. Тъпанар, не ще и дума. Но много полезен тъпанар. На Къстър му хрумна, че даването на ексклузивно интервю на Хариман щеше да посмачка малко фасона на онзи досаден репортер, чийто глас още се чуваше да вдига врява отвън. Ще го забави, ще отърве задниците им от него поне за известно време. Усети прилив на одобрение — колко бързо навлизаше в тази ся нова отговорност.
— Капитан Къстър? — рече мъжът, извадил бележник.
— Да?
— Мога ли да ви задам няколко въпроса?
Къстър направи великодушен жест.
— Давайте.
Осма глава
О’Шонеси влезе в преддверието на кабинета на капитана и машинално се огледа за Нойс. Беше съвсем наясно защо го беше извикал Къстър. Чудеше се дали темата за двестате долара на проститутката ще бъде извадена отново, както ставаше винаги, когато проявяваше известна независимост, неприятна за всеки блюдолизец. Обикновено не би обърнал внимание на това; години наред бе тренирал да не обръща внимание. Каква ирония на съдбата — помисли си той, — че всичко това щеше да се стовари отгоре му точно сега, когато се бе заел с разследване, на което наистина държеше.
Нойс се появи иззад ъгъла, дъвчеше дъвка, носеше наръч документи, а постоянно влажната му долна устна висеше и разкриваше редица кафеникави зъби.
— А, ти ли си? — рече той.
Пусна купчината на писалището си, отпусна се с удоволствие на стола си и след това се наведе към говорителя.
— Тук е — извика в него.
О’Шонеси седна и погледна Нойс. Винаги дъвчеше тези гадни дъвки със старомоден аромат на виолетки, любим на вдовици и алкохолици. Преддверието вонеше от тях.
Десет минути по-късно капитанът се появи на вратата, вдигна панталона си и напъха ризата вътре. Друсна брадичка по посока на О’Шонеси в знак, че е готов за него.
О’Шонеси го последва в кабинета му. Капитанът потъна тежко в креслото си. Облещи очи към О’Шонеси с поглед, който би трябвало да изразява твърдост, но издаваше само злоба.
— Иисусе Христе, О’Шонеси. — Поклати глава насам-натам, а бузите му се размахаха като на ловна хрътка. — Господи, мили Боже!