Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— Къстър, имам странното чувство, че не разбираш докрай ситуацията, в която се намираме. Онова на улица „Кетрин“ няма нищо общо с криминалното разследване. То е история. Онзи доклад на съдебната медицина е собственост на „Мойгън-Феърхевън“. Там е частна собственост. Платили са за нея и Останките са били намерени на тяхна земя. Онези останки са били погребани почтено и анонимно в частно гробище с подходящите религиозни обреди, всичко това — уредено от „Мойгън-Феърхевън“. Въпросът е приключен. Следваш ли мисълта ми дотук?
— Да, сър.
— Сега… „Мойгън-Феърхевън“ е добър приятел на кмета — както кметът изрично ми подчерта — и господин Феърхевън работи много яко за преизбирането му. Но ако тази ситуация се задълбочи, възможно е Феърхевън да не бъде толкова ентусиазиран в подкрепата си. Може да реши да се оттегли и да изчака. Може дори да реши да подкрепи другия кандидат.
— Разбирам, сър.
— Добре. Сега си имаме работа с един психопат, дето му викат „Хирурга“, който кълца хората. Ще ти бъда много благодарен, капитане, ако съсредоточиш усилията си върху него. Всичко хубаво.
Чу се изщракване и връзката изведнъж прекъсна.
Къстър се надигна на стола, все още стиснал слушалката, цялото му свинеподобно тяло се тресеше. Преглътна, овладя треперещия си глас и натисна бутона на интеркома.
— Свържи ме с О’Шонеси. Опитай всичко — радио, аварийни честоти, клетъчни телефони, домашния му номер, всичко.
— Той не е на служба, капитане — каза Нойс.
— Не давам и пет пари къде е. Намери го!
— Слушам, сър.
Говорителят изпука и замлъкна.
Шеста глава
Нора взе шпаклата, клекна и се зае да измъкне една от старите тухли от стария под. Беше почти разпаднала се и пропита с вода, затова се натроши под инструмента. Тя бързо измъкна парчетата и подхвана съседните тухли. О’Шонеси стоеше над нея и гледаше. Работиха цяла нощ и до обяд на следващия ден разшириха изкопа на осем квадратни метра. Нора бе неописуемо уморена. Но това бе една задача, която искаше да изпълни сама.
След като научи за напредъка й Пендъргаст се застави да стане от болничното легло — въпреки протестите на уплашените лекари и сестри — и отиде сам на улица „Дойърс“. Сега лежеше близо до изкопа на ортопедичен дюшек, доставен от „Дъксиана“ Лежеше с кръстосани на гърдите ръце и затворени очи и почти не помръдваше. С черния си костюм и бледото си лице изглеждаше съвсем като мъртвец. По молба на Пендъргаст Проктър, шофьорът му, бе донесъл от апартамента в „Дакота“ някои вещи: масичка, лампа от „Тифани“, различни лекарства и мазила, френски шоколади, както и купчина съмнителни на вид книга и карти.
Почвата под пода на старата лаборатория на Ленг бе пропита с вода и миришеше лошо. Нора разчисти един квадратен метър от тухлената настилка и започна диагонален пробен изкоп. Оттук нататък не й оставаше много. Почти беше достигнала до водното равнище.
Натъкна се на нещо. Сръчно разчисти с метличката и се разкри ръждясал, почти изгнил чадър от деветнайсети век — само дръжката от китова кост бе останала непокътната. Внимателно разчисти около него, фотографира го на място, след това го извади и постави ръждясалите части върху пласт специална безкиселинна хартия за образци.
— Намерихте ли нещо? — попита Пендъргаст без да отваря очи. Дългата бяла ръка се протегна, взе един шоколадов бонбон и го лапна.
— Останки от чадър.
Тя работеше вече по-бързо. Пръстта беше по-рехава, по-разкаляна.
На трийсетина сантиметра по-надолу, в левия край на изкопа шпаклата й се натъкна на нещо твърдо. Заразчиства калта около него. После изведнъж отдръпна инстинктивно ръка. Беше се разкрил кичур коса върху гладкия купол на кафява кост.
Далечен гръм прониза тишината. Бурята все още вилнееше вън.
Чу как О’Шонеси тихо пое дъх.
— Да? — долетя веднага гласът на Пендъргаст.
— Открихме череп.
— Продължете да копаете, моля — тонът на Пендъргаст не издаде никакво учудване.
Работейки внимателно с четката, с разтуптяно сърце, Нора отстрани още пръст. Изпод нея бавно се появи лицевата част, след това двете очни кухини, в които още имаше слузеста, лепкава материя. Разнесе се отвратителна миризма и на Нора й се повдигна. Това не беше чист скелет на индианец анасази, погребан преди хиляда години в сух пясък.
Нора покри носа и устата си с тениската и продължи. Разкри се част от носовата кост, в отвора се виждаше извито парче хрущял. А когато се разкри горната челюст, проблесна метал.
— Моля, опишете — слабият глас на агент Пендъргаст наруши мълчанието в стаята.