Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— За доклада ли?
— Аха. А и онази моя грешка отпреди пет години не бе от полза.
— Колко жалко! Извинете ме за ролята ми в това нещастие. Но влезте, ако обичате. Не разполагаме с много време.
— Не чухте ли какво казах?
— Чух. Отсега нататък ще работите за мен.
О’Шонеси се спря на място.
— Всичко е уредено. Книжата вече се движат, докато си говорим. От време на време имам нужда да се консултирам със… ъ-ъ-ъ… специалисти. — Пендъргаст потупа снопче листа върху седалката до него. — Всичко е изписано тук. Можете да подпишете документите в колата. Ще се отбием в офиса на ФБР в центъра, за да ви направят снимка за служебната карта. Е, не е полицейска значка, но върши почти същата работа.
— Съжалявам, господин Пендъргаст, но трябва да знаете, че се започва вътрешно…
— Знам всичко. Влезте, моля.
О’Шонеси се качи в колата, затвори вратичката и усети леко замайване.
Пендъргаст посочи документите.
— Прочетете ги, няма да намерите неприятни изненади. Петдесет долара на час, гарантирани минимум трийсет часа на седмица, осигуровки и всичко останало.
— Защо правите всичко това?
Пендъргаст го погледна благо.
— Защото видях, че се издигнахте до равнището на предизвикателството; Необходим ми е човек, който има смелостта да отстоява убежденията си. Видях ви как действате. Познавате района, улиците, можете да разговаряте с хората по начин, който аз не владея. Вие сте един от тях. Аз не съм. Освен това не мога да работя сам по това дело. Необходим ми е човек, който е наясно с византийските номера на Нюйоркското полицейско управление. А вие проявявате съчувствие. Не забравяйте, че съм гледал онзи запис. И това съчувствие ще ми е нужно.
О’Шонеси посегна да вземе документите, все още като замаян. Спря се.
— При едно условие — рече той. — Вие знаете много повече от онова, което споделяте. А аз не обичам да работя на тъмно.
Пендъргаст кимна.
— Напълно сте прав. Време е да поговорим. Това ще е следващата ни работа, когато приключим с документите. Става ли?
— Става.
О’Шонеси взе документите и бързо ги прегледа.
Пендъргаст се обърна към шофьора:
— Площад „Федерален“, моля ви, Проктър. И по-бързо.
Девета глава
Нора спря пред високия свод, издялан от камък с пясъчен цвят и със сиви жилки. Макар да бе почистван наскоро, готическият вход изглеждаше стар и отблъскващ. Напомняше на Нора за „Портата на предателя“ в лондонската кула „Тауър“. Едва ли не очакваше да види железните зъби на подвижна крепостна врата да се спускат от тавана, рицарите защитници на кулата да надничат от тесните амбразури, да димят готови котли с разтопена смола.
В основата на съседната стена, пред ниските железни перила Нора видя останките от наполовина изгорели свещи, изсъхнали цветя и стари снимки със строшени рамки. Изглеждаше почти като в храм. Чак тогава се сети, че тази арка трябва да е била мястото, където бе застрелян Джон Ленън, а дрънкулките наоколо бяха останки от приношенията на верните му почитатели. А и самият Пендъргаст бе намушкан недалеч от тук, на половин пресечка от входа. Вдигна глава нагоре. Готическата фасада на сградата „Дакота“ се издигаше високо, украсена със скосен покрив и каменни апликации. Тъмни облаци се плъзгаха над мрачните, потънали в сенки кули. Какво ужасно място за живеене, помисли си тя. Огледа се внимателно, проучваше околния пейзаж с предпазливост, която бе станала обичайна за нея след преследването в архива. Не забеляза никакви очевидни признаци за опасност. Тръгна към сградата.
До арката имаше голяма караулка от бронз и стъкло, в която стоеше вратарят, взрян с неумолимо изражение към седемдесет и втора улица, безмълвен и изпънат като гвардеец пред Бъкингамския дворец. Сякаш не забелязваше присъствието й. Но когато пристъпи под арката, той мигом се озова пред нея — учтив, но без да се усмихва.
— С какво мога да ви помогна? — попита той.
— Имам уговорка да посетя господин Пендъргаст.
— Името ви?
— Нора Кели.
Охранителят кимна, сякаш я бе очаквал.
— Югозападното фоайе — рече той, отстъпи встрани и й посочи пътя.
Докато преминаваше през тунела към вътрешния двор на сградата, тя забеляза, че пазачът се бе върнал в будката си и бе вдигнал телефонна слушалка.
Асансьорът миришеше на стара кожа и на лакирано дърво. Издигна се няколко етажа нагоре, след което бавно спря. Вратите се отвориха към коридор с една-единствена дъбова врата в дъното му. Вратата беше отворена. На прага й стоеше агент Пендъргаст, стройната му фигура беше като с ореол от приглушената светлина.
— Много се радвам, че успяхте да дойдете, доктор Кели — рече той с напевния си тон и отстъпи встрани, за да й направи път да влезе.