Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Думите му бяха както винаги изключително любезни, ала в тона му се чувстваше умора и някаква мрачност. Все още не се е възстановил, помисли си Нора. Изглеждаше слаб, почти мъртвешки блед, лицето и ръцете му бяха по-бели отвсякога, ако това изобщо беше възможно.
Нора пристъпи във висока стая без прозорци. Огледа се с любопитство. Три от стените бяха боядисани в тъмнорозово, рамкирани с черни корнизи. Четвъртата стена бе изцяло от черен мрамор, по който от тавана до пода се стичаше тънък слой вода. В основата, където водата бълбукаше тихо в басейнче, плаваше китка лотосови цветове. Стаята бе изпълнена с тихия и приятен ромон на вода и с едва доловимия аромат на цветя. Наблизо имаше две черни лакирани масички. Върху едната от тях имаше обрасла с мъх тавичка, в която растяха няколко дръвчета „бонзай“ — изглеждаха като миниатюрни кленове. На другата, в прозрачен куб бе изложен череп на котка във фина рамка. Като приближи, Нора видя, че всъщност черепът беше резбован от цял къс китайски нефрит. Беше произведение на забележително, съвършено майсторство, камъкът бе толкова тънък, че почти прозираше черната тъкан в основата му.
На един от малките кожени дивани седеше сержант О’Шонеси, облечен цивилно. Ту кръстосваше крака, ту ги разкръстосваше, чувстваше се неуютно.
Пендъргаст затвори вратата и тръгна към Нора с ръце на гърба.
— Мога ли да ви предложа нещо? Минерална вода? „Лиле“? Шери?
— Нищо, благодаря.
— Тогава ви моля да ме извините за миг.
Пендъргаст изчезна през врата, почти невидима на фона розовата стена.
— Хубав апартамент — обърна се тя към О’Шонеси.
— Още не сте видели и половината. Откъде толкоз пари?
— Бил Сми… един мой бивш познат каза, че били наследени от старо семейно богатство. Спечелени от фармацевтиката или нещо подобно.
— Хм.
Потънаха в мълчание, заслушани в шепота на водата. След няколко минути вратата се отвори отново и Пендъргаст надникна през нея.
— Бихте ли били тъй любезни да дойдете с мен? — попита той.
Последваха го в дълъг и тъмен коридор. Повечето от вратите, покрай които минаваха, бях затворени, но Нора зърна библиотека — пълна с подвързани с кожа томове и нещо, което й заприлича на клавесин от розово дърво — както и тясна стая, чиито стени бяха покрити с маслени картини, по четири-пет една над друга, в тежки златни рамки. Друга стая без прозорци имаше стени от оризова хартия, а подът й бе застлан с килими татами. Беше почти без никакви мебели — и като всички останали стаи — потънала в полумрак. Пендъргаст ги въведе в обширна, с висок таван стая с тъмна, изящно резбована махагонова ламперия. В дъното й голямо място заемаше богато украсена мраморна камина. Три големи прозореца гледаха към Сентръл парк. Цялата стена вдясно бе заета от подробна карта на Манхатън от деветнайсети век. В средата на стаята имаше голяма маса. Върху найлонова покривка върху нея се намираха няколко неща: две дузини стъклени парчета, буца въглища, ръждив чадър и продупчен трамваен билет.
Нямаше къде да се седне. Нора се отдръпна от масата, докато Пендъргаст я обиколи няколко пъти, досущ като акула, преследваща плячката си. След това спря и погледна първо Нора, а после — О’Шонеси. В погледа му се четеше напрегнатост; някаква обсебеност, която тя намери за смущаваща.
Пендъргаст се обърна към голямата карта, отново с ръце на гърба. Гледа безмълвно секунда-две, след това заговори — тихо, едва ли не на себе си:
— Знаем къде е вършил своите дела доктор Ленг. Но сега сме изправени пред още по-труден въпрос. Къде е живеел? Къде се е криел докторът на този пренаселен остров? Благодарение на доктор Кели, разполагаме с няколко улики, за да стесним кръга на търсенето си. Трамвайният билет, който изровихте, е бил за Уестсайдския трамвай. Затова е логично да допуснем, че доктор Ленг е живеел в Уест сайд.
Той се обърна към картата и с червен флумастер начерта линия по Пето авеню, разделяйки по дължина Манхатън надве.
— Въглищата притежават уникален химически „подпис“ на примесите си, в зависимост от това къде са добити. Тази бучка е изкопана от отдавна нефункционираща мина край Хадънфийлд, Ню Джързи. В Манхатън е имало само един дистрибутор на тези въглища — „Кларк и синове“. Тяхната територия на доставки се е простирала от 110-а до 139-а улица.
Пендъргаст начерта две успоредни линии, прекосяващи Манхатън — едната на 110-а, другата на 139-а улица.
— Разполагаме с чадъра. Той е направен от коприна. Коприната е мека на пипане тъкан, но под микроскоп се вижда груба, почти назъбена фактура. Когато вали, в коприната се набиват частици — особено цветен прашец, полен. Микроскопските изследвания на чадъра показаха, че той е силно импрегниран с прашец от растението Trismegegistus gonfalonii, по-известно като блатна трева. Растяла е в блатата из цял Манхатън, но към 1900 година районът й се е ограничил до блатистите места покрай бреговете на река Хъдсън.