Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Госпожа Ли се обърна и се затътри по стълбите. Движенията й бяха бавни, като на лунатичка. Нора чу как вратата горе се отваря и затваря. А сетне се възцари отново тишина.
Пендъргаст отвори едно око. Погледна О’Шонеси, после — Нора.
— Отлично се справихте двамата — каза с тих глас. Устните му помръднаха в едва забележима усмивка.
Седма глава
Когато патрулната кола с капитан Шърууд Къстър зави към улица „Дойърс“, капитанът се взря през предното стъкло в шумната групичка репортери. Не бяха много на брой, но отдалеч виждаше, че са от най-гадните.
Нойс спря колата до бордюра, Къстър отвори вратичката и измъкна туловището си на улицата. С приближаването му към къщата, репортерите започнаха да му подвикват. А там беше и най-гадният — Смитбът ли, или както там му беше името — който се караше с униформения полицай, застанал на входните стълби.
— Не е честно! — викаше той с все сила, а лизнатият му кичур коса се люлееше на темето. — Щом пуснахте него, трябва да пуснете и мен!
Полицаят не му обърна внимание, а се отдръпна, за да направи път на Къстър да премине през жълтата лента опасваща местопрестъплението.
— Капитан Къстър! — извика репортерът и се обърна към него: — Комисар Рокър отказа да разговаря с пресата. Вие бихте ли коментирали случая, моля?
Къстър не отговори. Комисарят, помисли си. Самият комисар беше тук. Щеше здравата да си изпати. Да оставим точно това куче заровено — това му беше казал той. Къстър не само бе разлаял кучето, но то го беше захапало за задника.
Благодарение на О’Шонеси.
На вратата го вписаха в дневника и Къстър влезе вътре, следван по петите от Нойс. Бързо се спуснаха към партерния апартамент. Навън още се чуваше гласът на протестиращия репортер.
Първото нещо, което Къстър забеляза с влизането си в апартамента, беше една голяма дупка и купчина пръст. Там бяха обичайните фотографи, прожектори, съдебният лекар. Там беше и комисарят.
Той вдигна глава и забеляза Къстър. По лицето му пробяга яден спазъм.
— Къстър! — извика комисарят и му кимна да приближи.
— Да, сър.
Къстър преглътна и тихо скръцна със зъби. Край.
— Поздравления.
Къстър замръзна на място. Сарказмът на Рокър бе лош знак. И на всичкото отгоре — пред всички.
Вдърви се.
— Съжалявам сър, всичко това е извършено без разрешение от начало до край и аз лично ще…
Комисарят го прегърна през рамо и го притегли по-близо до себе си. Къстър усети в дъха му миризмата на застояло кафе.
— Къстър?
— Да, сър?
— Моля те, само слушай — прошепна му комисарят. — Не говори. Не съм тук, за да слушам извинения. Дошъл съм, за да ти възложа ръководството на това разследване.
Това наистина бе лош знак. И преди беше ставал жертва на сарказма на комисаря, но не и чак дотам. Никога.
Къстър премигна.
— Наистина много съжалявам, сър, но…
— Ти не ме слушаш, капитане. — Все още прегърнал го през рамо, комисарят отведе Къстър по-далеч от представителите на пресата — към дъното на тесния апартамент. — Разбрах, че твоят човек О’Шонеси има нещо общо с тези разкопки.
— Да, и аз най-строго ще го порицая…
— Капитане, ще ме оставиш ли да довърша?
— Да, сър.
— Кметът ми се обажда два пъти тази сутрин. Много е доволен.
— Доволен ли?
Къстър не беше сигурен дали това беше нова саркастична забележка, или нещо още по-лошо.
— Доволен, да. Колкото повече вниманието се отклонява от тези нови папагалски убийства, толкова е по-доволен. Новите убийства действат зле на рейтинга. Благодарение на това откритие, ти си сега ченгето на деня. Поне за кмета.
Мълчание. На Къстър му стана ясно, че Рокър не споделя напълно доброто мнение на кмета.
— Сега всичко изяснено ли е, капитане? Разследването отсега нататък се ръководи официално от теб.
— Какво разследване?
Къстър се почувства напълно объркан. Нима започваха официално разследване и на онези стари убийства?
— Разследването на „Хирурга“. — Рокър махна пренебрежително с ръка към огромната дупка с нейните скелети. — Това е нищо. Само археология. Това не е разследване.
— Да, точно така. Благодаря ви, сър — каза Къстър.
— Не благодари на мен, а на кмета. Негово е… ъ-ъ-ъ… предложението ти да поемеш случая.
Рокър отдръпна ръка от рамото на Къстър. Отдръпна се и изгледа капитана от глава до пети — дълъг, оценяващ поглед.
— Мислиш ли, че ще справиш, капитане?
Къстър кимна. Вдървеността му постепенно взе да изчезва.
— Първото правило в занаята е да се ограничат пораженията. Тези стари убийства ще ти дадат ден, а може би два дни отдих, преди общественото внимание да се насочи отново към „Хирурга“. Кметът може и да се радва, че тези стари убийства привличат вниманието, но, честно казано, аз не се радвам. Те ще дадат на убиеца папагал нови идеи, ще го нахъсят. — Посочи с палец зад рамото си. — Доведох Брайс Хариман. Познаваш ли го?