Заклинателят
- Автор: Блати Уилям Питър
- Серия: Exorcist #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-059-6
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заклинателят». Краткое содержание книги:
Междувременно в къщата Карас и Карл държаха съсухрените ръце на Ригън, докато Шарън й биеше либриум, довеждайки дозата за последните два часа до четиристотин милиграма. Карас знаеше, че това е потресаваща доза, но след няколко часа затишие демонът се бе събудил в пристъп на тъй дива ярост, че грохналото тяло на Ригън нямаше да изтрае дълго.
Карас бе изтощен. След срещата с църковното ръководство тази сутрин той се върна в къщата да разкаже на Крис, после сложи венозна система на Ригън, прибра се в общежитието, падна по очи на леглото и мигновено потъна в дълбок сън. Но само след два часа го събуди пронизителен телефонен звън. Обаждаше се Шарън. Ригън още била в безсъзнание и пулсът й постепенно отслабвал. Карас веднага грабна лекарската си чанта, изтича към къщата и ощипа ахилесовото сухожилие на Ригън, за да провери дали реагира на болка. Никаква реакция. Притисна силно един от ноктите й. Отново без резултат. Обзе го тревога. Макар да знаеше, че при хистерия и някои състояния на транс се наблюдава нечувствителност към болка, в този случай, той се боеше Ригън да не изпадне в кома, която лесно можеше да доведе до смърт. Провери кръвното налягане: деветдесет на шейсет, пулс шейсет. Остана до нея още час и половина, като на всеки петнайсет минути проверяваше кръвното и пулса, докато накрая се увери, че са стабилизирани. Нареди на Шарън да продължава да мери пулса на всеки час. След това се прибра да спи. Но телефонът пак го събуди. Съобщиха му, че за екзорсист е определен Ланкъстър Мерин, а Карас ще асистира.
Новината го смая. Мерин! Философът-палеонтолог! Човекът с невероятен, потресаващ интелект! Неговите книги бяха разтърсили църквата, защото тълкуваха вярата в съчетание с материята, която се развива непрестанно и върви към духа, за да се слее с Бога в края на дните.
Карас веднага телефонира на Крис, но епископът вече лично й бе съобщил, че Мерин ще пристигне на следващия ден.
— Казах му, че Мерин може да отседне у нас — каза Крис. — Това ще е само за ден-два, нали?
Карас помълча, после тихо отвърна:
— Не знам. — Помълча още малко и добави:
— Не се надявайте прекалено.
— На успех ли? — попита безсилно Крис.
— Не съм казал, че няма да има успех — успокои я свещеникът. — Просто може да трябва повече време.
— Колко?
— Зависи.
Карас знаеше, че екзорсизмът може да отнеме седмици, дори месеци; знаеше, че често завършва с провал. Очакваше точно това; очакваше, ако лечението чрез внушение се провали, товарът отново да падне върху него — до края.
— Може да продължи няколко дни или седмици — каза той на Крис.
— А колко й остава, отче? — глухо попита тя.
След като затвори телефона, изтощеният до предел Карас се просна на леглото и се замисли за Мерин. Мерин! Изпълниха го вълнение и надежда, макар че след тях дойде потискаща тревога. Той самият беше идеалният кандидат за екзорсист, но архиепископът го пренебрегна. Защо? Защото Мерин е вършил това и преди? Той затвори очи и си спомни, че екзорсистите се подбират въз основа на „благочестие“ и „високи духовни качества“; спомни си как в Евангелието от Матея апостолите попитали Иисус защо не могат да изгонват бесове, а той отговорил: „Защото вярата ви е слаба.“
Епископът знаеше за неговия проблем, знаеше и деканът Том Берингъм. Дали някой от тях бе казал на архиепископа?
Карас се завъртя на леглото и се почувства недостоен, неспособен, отхвърлен. Мисълта го ужили болезнено. Накрая сънят го отнесе в небитието и постепенно запълни всички пукнатини и кухини в сърцето му.
Телефонът го събуди за пореден път. Крис съобщаваше за нов пристъп на Ригън. Карас побърза натам и провери пулса на момичето. Беше силен. Даде й либриум. После още. И още. След това слезе в кухнята и безсилно се отпусна на масата срещу Крис. Тя четеше една от книгите на Мерин, която бе поръчала да й доставят.
— Не съм му на нивото — каза тя тихо; и все пак изглеждаше трогната и развълнувана. — Но има нещо тъй красиво… и величествено.
Тя прелисти назад няколко страници, стигна до един отбелязан пасаж и подаде книгата на Карас.
— Ето, вижте. Чели ли сте го?
— Не знам. Чакайте да видя.
Карас взе книгата и зачете:
Ние сме опознали отблизо реда, постоянството, вечното обновление на материалния свят около нас. Ала макар че всяка негова част е преходна, макар елементите му да са блуждаещи и неспокойни, той продължава да съществува. Обвързва го законът на постоянството и въпреки че вечно умира, той същевременно се преражда. Изчезването поражда нови форми на организираност и една смърт дава начало на хиляди нови животи. Всеки час ни доказва колко преходно, но и колко непоклатимо е великото единство. То е като отражение във водата — вечно едно и също, макар че водата тече. Слънцето залязва, за да възкръсне, нощният мрак поглъща деня и отново го ражда, сякаш никога не е помръквал. Пролетта преминава в лято, лятото в есен и зима, за да възликува още по-победоносно с вечното си завръщане, да се възвиси над гроба, към който решително бърза още от първия миг. Скърбим за майските цветя, защото ще повехнат, но знаем, че някои ден май отново ще надделее над ноември чрез онзи неспирен величав кръговрат, който ни учи дори на върха на надеждите да бъдем трезви, а в дълбините на отчаянието да не губим надежда.