Изгубеният град

- Нискотехнологично решение на високотехнологично предизвикателство. Мисля, че може и

да стане. Кога тръгваме?

- Най-добре веднага. Убедих предишния собственик да зареди резервоара.

Остин влезе в кабината. Включи мотора на празни обороти, екипировката беше подредена, а

курсът по компаса - зададен. Лодката явно бе преживявала трудни моменти, но електрониката

й беше сравнително нова и щеше да им позволи да се ориентират в непознати води въпреки

нощта и мъглата.

Дзавала отвърза въжетата и Остин насочи лодката към открито море. Моторът виеше като за

последно, но въпреки това „Спутър” успя да потегли и запори вълните към загадъчния остров.

За мъж, висок почти два и десет, Траут умееше да се промъква удивително незабелязано.

Само най-зорко око би забелязало как се измъква от затворническата си квартира. Беше малко

след полунощ и той бързо се придвижваше от сянка към сянка, като избягваше прожекторите.

Предпазливостта му се оказа излишна. Никой не патрулираше из комплекса, а наблюдателните

кули бяха празни. От една от бараките се чуваха пиянски смях и викове - явно охраната

пируваше. Пол предположи, че празнуват края на досадното си заточение на този самотен

остров.

Траут тръгна по черния път. Шумът зад гърба му постепенно заглъхна. Без повече да се крие,

той закрачи с широка крачка. В ноздрите му нахлу силна миризма и той разбра, че наближава

целта. Решителността му се разклати, когато си представи какво го очаква, но той стисна зъби

и продължи към залата на ужасите, която полковник Стрега на шега наричаше „зоопарка”.

Траут навлезе в осветения район около бетонната сграда, забави ход и се насочи право към

входната врата. Огледа касата с фенерчето, но не видя следи от алармена система. Никой не

допускаше, че на някого ще му хрумне да влезе там с взлом, замисли се Траут. А той

възнамеряваше да направи точно това.

Двойните стоманени врати биха устояли и на та-ран, но бяха заключени с обикновен катинар.

От

лабораторията той взе чука и острото длето, с които трошаха каменните проби, и с тях бързо

успя да раз бие катинара. Огледа се - сякаш му се искаше някой да го спре, - после отвори

вратата и влезе.

Отвратителната смрад го удари като с бейзболна бухалка и той с мъка потисна желанието си

да повърне. Огромната зала тънеше в полумрак, осветена само от няколко слаби лампи на

тавана. Шумното му нахлуване явно привлече вниманието на обитателите, които се

размърдаха в клетките си. Кръвясалите им очи следяха всяка негова крачка. Чувстваше се като

агне на заколение.

Обходи стената с фенера и видя един ключ. Когато в залата се разля светлина, съществата в

клетките за-ръмжаха в хор и се отдръпнаха назад. След миг обаче разбраха, че Пол не е

заплаха, и отново залепиха демонските си лица за решетките.

Траут осъзна, че го наблюдават с нещо повече от хищнически глад - в погледите им имаше