Средиземноморският храст
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Средиземноморският храст». Краткое содержание книги:
— Да не повярва човек, че най-добрите следователи на Управлението бяха засенчени от един аматьор! — Сега Закинтус се усмихна и усмивката му изтри язвителността в думите му. — Но си струваше, много си струваше.
Пит се почувства дълбоко облекчен. Не искаше да прави Закинтус свой враг. Той се обърна към Фон Тил. Старият германец го гледаше с презрение, което далеч надхвърляше нормалната омраза. Пит на свой ред изпита към него само погнуса. Заговори тихо, но леденият му глас достигна до всички кътчета на пещерата.
— Заслужаваш да умреш стотици хиляди пъти, за да платиш за всеки живот, който си отнел, старче. Повечето хора се раждат и умират, без да убият някого, но твоят списък е безкраен — от безпомощните пленници, които си обрекъл на смърт в студените води на Северно море, до ученичките, които си продавал като робини за вертепите на Казабланка. Каква ирония, че човек, принудил толкова много хора да умрат в агония, също ще умре в адски мъки. Съжалявам единствено, че няма да съм там, за да видя как се разтяга врата ти, Хайберт, да видя как се гърчи и подскача съсухреното ти тяло, когато увисне на въжето. Казват, че шокът изпразвал мехура и червата. Това е подходящ край за теб, старче. Да бъдеш хвърлен в необозначен гроб на бедняк, за да гниеш цяла вечност в собствената си мръсотия.
Мънкайки несвързани думи, с изкривено от сляпа ярост лице и напълно забравил за заобикалящите го оръжия на жандармерията, Фон Тил се нахвърли върху Пит. Това беше налудничав жест на изпаднал в истерия човек. Но четирийсет и пет калибровото оръжие на Джордино се стовари с всичка сила по тила му, преди онзи да направи втората си крачка. Германецът се строполи на палубата като чувал с картофи и застина като мъртъв. Джордино дори не го удостои с поглед, докато прибираше пистолета си в кобура.
— Доста силно го цапардоса — смъмри го Закинтус.
— Паразитите не умират лесно — отвърна бездушно Джордино, — особено твар като този.
Дариус нито бе помръднал, нито бе отронил дума, откакто Джордино го простреля. Всеки друг би притиснал ранената си и кървяща ръка, но не и Дариус. Огромният звяр бе отпуснал ръката си настрани и дори не поглеждаше как кръвта му се стича върху палубата на подводницата. Изражението на лицето му напомни на Пит за една наскоро затворена в клетка горила, която бе видял веднъж в зоологическата градина в Сан Диего — противно, безформено чудовище, което не можеше да схване значението на решетъчните стени и странните на вид животни отвъд тях, които наблюдаваха всяко негово движение. Пит всъщност беше доволен, че поне петима от жандармеристите на Зино бяха насочили оръжията си в студените черни очи на Дариус.
Той кимна към Дариус.
— Какво го чака него?
— Процес по бързата процедура — отвърна Закинтус. — После командата за извършване на екзекуцията…
— Процес няма да има — намеси се Зино. — Жандармерията никога няма да допусне предател в редиците си. — Гласът му беше сериозен, но очите му гледаха тъжно. — Капитан Дариус загина при изпълнение на служебния си дълг.
Пещерата изведнъж притихна. Пит, Закинтус и Джордино си размениха изумени погледи, като чуха, че Зино употреби минало време.
Дариус не каза нищо. Лицето му беше лишено от всякакви чувства или страх. Той като че ли се бе оставил на съдбата, която изключваше и най-малката искра на надежда. Много бавно и внимателно, като човек, който не е помирисвал възглавница дни наред, той слезе от подводницата на дока и застана пред Зино с наведена глава.
— На практика те познавам от толкова много години — заговори Зино с уморен глас. — А излиза, че изобщо не съм те познавал. Един бог знае защо стана такъв. Жалко, че жандармерията изгуби един толкова способен човек… — Зино замълча, търсейки още думи, но не можа да измисли какво повече да каже и много внимателно, дори някак добросъвестно, извади пълнителя на пистолета си и махна всички патрони освен един. Пъхна пълнителя обратно на мястото си и подаде оръжието на Дариус.
Кимайки, сякаш в знак на тайно разбиране, Дариус потърси някакъв знак в очите на Зино, но такъв не дойде и той пое оръжието, обърна се бавно към тунела и закрачи сковано по дока.
— Без довиждане, без съжаление, без дори ругатня — вметна недоумяващият Джордино. — Просто ей така си тръгва и си пръсва мозъка. Обзалагам се, че ще се опита да избяга.