Средиземноморският храст
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Средиземноморският храст». Краткое содержание книги:
Пит се наведе и ги разгледа внимателно. На едната се виждаше светлокос мъж в униформа на офицер от Германския военноморски флот. Той стоеше отпуснато на корабен мостик и гледаше към морето, ръцете му бяха върху бинокъл, който висеше пред гърдите му. Лицето от другата снимка гледаше в Пит с познатата презрителна усмивка на Ерих фон Щрохайм с бръсната глава. В долната половина на снимката беше приклекнало като за скок огромно бяло куче. Ледени тръпки пробягаха по гърба на Пит при спомена, все още тъй жив.
— Има голяма прилика.
Закинтус кимна.
— Адмирал Хайберт е направил забележителна работа — белези от рани, по рождение, дори пломбите съвпадат с тези на Фон Тил.
— А пръстовите отпечатъци?
— Това не може да се докаже. Никъде не съществуват пръстови отпечатъци на Фон Тил, а Хайберт е променил своите хирургично.
Пит се облегна назад изумен.
— Тогава как можем да сме сигурни…
— По неканената подробност — отвърна бавно Закинтус. — Колкото и огромни усилия да полагат, колкото и старателно да съставят планове, всички престъпници оставят следи чрез някоя така наречена неканена подробност. В случая на Хайберт тя се явява скалпът на Фон Тил.
Пит поклати глава.
— Не те разбирам.
— Когато Фон Тил бил малък, прекарал кожна болест, наречена алпециа ареата, която причинява пълна плешивост. Хайберт не е знаел това. Той е помислил, че Фон Тил си е бръснал главата според пруската традиция и затова, естествено, прибягнал до бръснача. На разследващите военни престъпници следователи не им отнело много време, за да забележат поникването на коса. Имало, разбира се, по-късно доказателство, което потвърдило самоличността на адмирал Хайберт, но косата била първият пирон в ковчега.
Пит изведнъж почувства смътна смесица от облекчение и задоволство.
— Той обеси ли се вече?
— Преди четири дни. Не си видял нищо във вестниците, защото нямаше нищо. Германците опазиха в тайна залавянето и смъртта му. На тях вече им призлява от това да се хвърля калта от нацисткото минало в лицата им всеки път, когато бъде заловен някой военнопрестъпник. Освен това Хайберт не е бил знаменитост като Борман и неколцината други от приближените на Хитлер.
— Да се чуди човек колко ли още като него са пръснати по света! — измърмори под носа си Пит.
Телефонът върху бюрото иззвъня и директорът вдигна слушалката.
— Да… да, ще предам добрата новина, благодаря. — Той затвори телефона и се обърна усмихнат до уши към Сандекър. — Обадиха се от вашия кабинет, адмирале. Позволете ми пръв да изкажа поздравленията си.
Сандекър измести пурата в единия край на устата си.
— За какво говорите?
Директорът, все тъй усмихнат, стана и постави ръка върху рамото на адмирала.
— Вашата странна риба се оказа от женски пол, годна да ражда малките си живи. От което следва, сър, че сега сте станал горд баща на едно здраво и силно бебе Тийзър.
Когато Пит стъпи на тротоара, душната жега беше почнала да отслабва, а удължаващите се сенки се простираха далеч зад късното следобедно слънце. Той се спря за миг и се огледа наоколо. Улиците бяха задръстени от автомобилното движение, насочващо се извън центъра, и скоро сградите наоколо щяха да опустеят и притихнат. Той отмести поглед в далечината към Капитолия, чийто бял купол изглеждаше като позлатен от залязващото слънце и това го наведе на спомена за една друга гледка на далечен бряг, бял кораб и яркосиньо море. Стори му се, че бе я виждал преди цяла вечност.
Джордино и Закинтус слязоха по стълбите и се спряха до него. Закинтус заговори оживено.
— Господа, тъй като и тримата сме свободни мъже, при това привлекателни мъже, предлагам да обединим сили и да се отдадем на малко забавления и лудории.
— Съгласен — побърза да каже Джордино.
Пит сви рамене в престорена скръб.
— Много ми е мъчно, но ще трябва да отклоня поканата. Вече поех един ангажимент.
— Изпускаш много — каза Закинтус. — Имам едно малко черно тефтерче, което съдържа телефонните номера на някои от най-прекрасните вашингтонски… — Той млъкна насред изречението и очите му се разшириха от почуда.
Една огромна кола в черно и сребристо намали ход и спря до тротоара. Елегантно като конструкция и великолепно на външен вид, царственото й купе изглеждаше не на място сред по-съвременния механизиран автомобилен трафик — като кралица сред тълпа от смрадливо простолюдие. И като завършек на това изящество зад кормилото седеше една млада жена с тъмна коса.