Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Зиновия вече опъваше тетивата, лъкът се огъваше, накрайникът на стрелата беше устремен към целта. Пантерата с един скок избяга в противоположната посока, право към езерото. Твърде далече, за да може стрелата да я достигне.

Зиновия се усмихна. Легнала на потната шия на Йедкивин, тя отново се впусна в надпреварата.

Преди да напуснат Палмира, Нурбел я беше предупредил:

— Никога не забравяй, че един хищник е не само красив, но и доста интелигентен. Той живее от лова, кръвта и смъртта. Познава всички капани. Той мисли дори когато бяга с всички сили. И дори никога през живота си да не е бил гонен от човек, дори никога стрела да не свистяла над него, той знае как мислят хората и какво може да му причинят.

Въпреки това Зиновия си помисли, че пантерата бе сгрешила. На езерния бряг щеше да бъде по-лесно. Тя се поколеба дали да не забави хода на Йедкивин, за да даде възможност на Нурбел да я настигне и да смени в движение коня.

Но зад Нурбел, сред приближаващите се ловци, най-близко до езерото, тя мярна проблясване на злато. Хедай! Хедай, който ако продължеше да се движи по същия начин, можеше да настигне заедно с нея пантерата. Тя се развика, шибайки Йедкивин с юздите.

— Дий! Дий! Дий, Йедкивин! Сега е моментът, красавецо мой! Не губи сили. Ти можеш всичко.

* * *

Пантерата започна да бяга по-неравномерно. Като стигна достатъчно близо до езерния бряг, тя се отклони на север, преди да побегне отново на запад. Изведнъж се оказа от лявата страна на Зиновия, подскачайки на по-малко от хвърлей на стрела, но все още тичаше прекалено бързо, за да може човек да се прицели добре. Животното обаче усети, че Зиновия ще му пресече пътя, и се върна обратно, литна отново към езерото.

Задъхвайки се и с болка в гърдите, Зиновия разбра, че е била права. Заслепена от изтощение, пантерата се хвърляше в капан.

И Йедкивин започваше да показва признаци на умора. Галопът му ставаше по-тежък. Той клатеше глава, дъвчейки зъбалеца, вместо да диша, Зиновия го удари с пети по хълбоците, поглеждайки към конниците. Те бяха достатъчно близо, за да може да различи лицата им.

В този момент пантерата пред нея започна да бяга глупаво на зигзаг, направи лек завой и се изправи точно насреща й. Зиновия помисли, че животното ще нападне.

Тя подвикна отново, подкара Йедкивин и затвори капана.

Без да си даде сметка, пантерата беше тръгнала по навлизащо във водата парче земя, което големите зимни дъждове и езерото бяха разкъсали, издълбавайки в него заливчета с кална вода, приличащи на пръсти. Равнината свършваше изведнъж там, във вид на стръмен скалист сипей. Брегът, все така тесен и задръстен с буйна растителност, беше отчасти наводнен.

Пантерата пред Зиновия нямаше друга възможност, освен да се изправи срещу преследвачката си или да скочи в сипея. А да подскочи отново и да се опита да избяга в обратната посока през храстите, несъмнено във водата, която усещаше под растителността, се страхуваше.

Още веднъж Зиновия видя зелените зеници, които я гледаха преценяващо. Още веднъж, без да забавя неравномерния бяг на Йедкивин, напрегнала тяло, тя намести стрела на тетивата на лъка. Едва успя да отпусне дървото.