Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Нурбел, който в началото ги беше заставил да проявяват повече уважение и ги беше държал настрани, накрая ги остави да правят каквото искат.

Тази сутрин тя беше доловила първите проблясъци на срам в очите на стария воин. Както беше доловила страх в мълчанието на Дина, и дори на Ашему, сутринта, преди да тръгне.

Но сега, стигайки до конете, Нурбел се обърна. Той прошепна със сурово изражение на лицето:

— Тази е за теб, Зиновия…

— Ще я хвана, Нурбел.

— Трябва да я хванеш или завинаги ще ме направиш за смях пред Всепрославения.

— Имаш думата ми.

— Тя няма да се остави лесно. Женска е, на четири или пет години. Трябва да тежи повече от сто ливри. Може би сто и петдесет. Ако стрелата ти не я улучи, тя ще се обърне срещу теб. Ще пожелае смъртта ти също толкова, колкото ти желаеш нейната.

Йедкивин беше нервен – показваше, че вече е подушил хищника. Зиновия го успокои, като го погали по главата, преди да опъне юздите. Нурбел добави:

— Ще те последвам с резервните коне. Не забравяй, че Всепрославения те гледа.

Зиновия се усмихна. И останалите също, помисли си тя, удряйки с пети хълбоците на Йедкивин.

* * *

Доста преди копитата на Йедкивин да накарат земята да затрепери, пантерата разбра, че ловът беше започнал.

Високият насип, който ограждаше стръмния езерен бряг, даваше начало на безкрайна равнина със сухи треви, която постепенно свършваше в пустинята. Само по бреговете имаше остатъци от зеленееща се растителност. По тях се срещаха и зайци и птици. Хищниците идваха там да пият, да ловуват, да дремят в сянката на кичести храсти и гъсталаци. Те бяха толкова гъсти, че даваха възможност да се скриеш в тях, но не позволяваха никакво измъкване.

Когато Йедкивин се устреми, чупейки акациевите клони, пантерата изскочи от едни сплетени храсти. С няколко скока тя премина през насипа като жълтеникавочервено острие и се втурна през равнината. Зиновия удари задницата на Йедкивин. Кон и ездачка стигнаха сред изгорелите треви почти по същото време, по което и пантерата. Хищникът имаше само четвърт милиарий преднина, а Зиновия – предимството на по-добрата видимост върху терена и разположението им върху него.

Зад тях Нурбел подканяше със силни викове резервните коне по насипа. В далечината отляво, на прилично разстояние, Оденат и свитата му се бяха разпръснали на малки групи покрай езерото. Достатъчно им беше да чуят виковете на Нурбел, да видят как се движи Йедкивин, за да разберат.

Те изкрещяха едновременно и подкараха конете си в галоп, отдалечавайки се от езерния бряг по перпендикулярна линия, за да попречат на пантерата да избяга на юг.

Зиновия започна да диша дълбоко, престана да мисли за Хедай. Разпалена от препускането, напрегна мускули. Беше възхитена от красотата на пантерата. Нейният бяг приличаше на движението на лаком пламък. Чудо, чиято душа, казват, ще принадлежи на онзи, или онази, който съумее да го победи.

Тя щеше да победи.

Тя щеше да сдържи обещанието си. Нурбел вече нямаше да се срамува от нея.